АКТУАЛНО

 

Политическата инициатива „Синя София“ се регистрира за участие в изборите под името „КОД (ДДД-Д3, БДФ)“. Регистрацията се подкрепя и от Радикалдемократическа партия (РДП), БЗНС - София, Българска нова демокрация, НДСВ, Съюз на репресираните, Съюз на свободните демократи, Атлантически съвет.

 

Избирателите в София ще имат възможност да гласуват с един и същ номер на бюлетината - „89“ - за проф. Вили Лилков - за кмет на София, за общински съветници на „Синя София“, за районни кметове на „Синя София“.

 

 

Разумният избор на радикалдемократите в София за кмет на столицата е проф. Вили Лилков - заради неговата биография на учен, политик и демократ. Но има още една причина да гласуваме за проф. Вили Лилков. Той е поел първа глътка въздух в особено значимия за РДП Видински край. Там, където Найчо Цанов е положил основите на Радикалдемократическата партия (РДП) и е формулирал девиза на поколения радикалдемократи: „Народът е господар в страната си“. Тук е мястото да припомним, че едни от най-добрите години за развитието на Видин се свързват с годините, когато местният общински съвет е доминиран от тамошните съпартийци на своя именит съгражданин Найчо Цанов.

 

В годините след Първата световна война, особен принос имат кметовете на Видин от РДП - д-р Асен Цанов и Никифор Недев. Д-р Асен Цанов е първият видински кмет с висше образование, племенник на Найчо Цанов, доктор по право, завършил престижния Хайделбергски университет, а Никифор Недев е един от стожерите на радикалдемократите в града, дългогодишен общински съветник и помощник-кмет.

Наред с грижите на общината по изхранването на градското население и възстановяването на градския живот в следвоенните условия, вниманието на градоначалниците се съсредоточава върху електрифицирането на града. Именно то, както и откритата през 1923 г. жп връзка със София и страната, спомагат за икономическия подем на Видин. Обновяват се машините и съоръженията на съществуващите отпреди спиртна фабрика „Бдин". Основно е ремонтирана съществуващата от 1897 г. парна валцова мелница, обновена е керамичната фабрика за тухли и цигли. Създадени са ред нови предприятия. През 1922 г. заработва валцовата дизел-моторна мелница, построена е тютюневата фабрика „Загорка", отваря врати фабриката за емайлирани изделия и перлата на видинската индустрия - фабриката за порцеланови изделия.

 

Затова, отчитайки политическия опит на проф. Вили Лилков и работата му като общински съветник в продължение на 4 последователни мандата, в т.ч. и два мандата като заместник-председател на Столичния общински съвет, сме убедени, че няма как той да не е наследил от своите известни земляци стремежа за едно демократично и иновативно управление на най-голямата община в България, в името на превръщането на София в един красив и удобен за живеене европейски град.

 

 

В листата за общински съветници ние, столичните радикалдемократи, разпознаваме Иван Сотиров (преференциално гласуване с № 103) - демократ, антикомунист, с богат опит в политиката - народен представител от парламентарната група на СДС в XXXVII ОНС и от парламентарната група на ОДС в XL ОНС, както и в управлението на Столична община: бивш кмет на район Средец и заместник-кмет на Столична община.

 

Захари Петров - председател на РДП

Нашата външна политика Печат
Написано от Тодор Влайков   
Един от най-важните за страната ни въпроси в днешно време несъмнено е въпросът за нашата външна политика.
Вчерашното катастрофално падение на България, което се завърши с нещастния Букурещки, а после и Цариградски мир, безспорно е в най-тесна причинна връзка с нашата външна политика.
Днес пак външната политика е, която удря своя тежък печат върху управлението на държавата и върху общото положение на страната ни: двукратното натрапване на сега властващата либерална коалиция, въпреки явно изразената воля на народа; финансовото затруднение на държавата и мъчнотията за сключване на толкова необходимия държавен заем; несигурността на новоприсъединения към България Беломорски край: тежкото положение на нашите сънародници, останали под властта на съседните държави - всичко туй е непосредствено свързано с външната ни политика.

А утре, при едно ново забъркване на Балканите или при започване на една общоевропейска война, от нашата външна политика пак ще зависи дали България ще може да запази своето съществуване и своята цялост, или ще бъде сполетяна от втора, още по-грозна катастрофа, при която може да бъде отново разпокъсана и дори изцяло унищожена.
Ето защо въпросът за нашата външна политика днес е от съдбоносно значение за държавата и народа ни.
Първото питане, на което трябва да отговорим, когато искаме да си уясним въпроса за външната ни политика, е това:
Каква може и трябва да бъде целта на тая наша политика?
Преди войната крайната цел на външната ни политика бе една: нашето народностно обединение. Същността на това народностно обединение, както и пътят към неговото осъществяване се схващаха различно от различните политически течения у нас. Едни схващаха, че националното ни обединение трябва да се осъществи чрез присъединяване на всички населени с българи земи, намиращи се под чужда власт, главно Македония и Одринско, към свободната българска държава. А такова обединение, естествено, е възможно само чрез война. И затуй поддръжниците на тоя възглед бяха за такава външна политика, която има пред вид като по-далечна перспектива войната. Други политически течения, изхождайки из положението, че непосредственото обединение на българското племе в една държава е невъзможно и че една война за тая цел може да бъде гибелна и катастрофална за свободна България, поддържаха възгледа, че ние трябва да се стремим само към културно национално обединение и че поради туй нашата външна политика трябва да бъде насочена към постигане, на първо място, автономност за Македония и Одринско, а после и към осъществяване идеята за образуване на Балканска Федерация, в която автономна Македония да бъде самостоен член. Тая последната цел можеше, то се знае, да се постигне по мирен път.
Това беше вчера. Днес, след двойната война, която водихме в името на националното си обединение и която се завърши с катастрофа и с ново разпокъсване на българския народ, ние вече не можем, не смеем да говорим за национално обединение. Голяма е болката, която всички чувстваме след жестоката ампутация, извършена над булгарското племе в Букурещ. Няма българин, който да не въздиша и да не жали за опропастения народностен идеал. При тая душевна болка, какви могат да бъдат мечтите и бляновете на всички добри българи и особено на ония, които най-чувствително са засегнати от националния погром, които са останали под гнета на чужда власт, това е един въпрос, който не влиза в кръга на реалната политика. Искаме ли да стоим върху почвата на реалността, ние не можем днес да поставим за цел на нашата външна политика народностното си обединение. Народностно обединение днес значи реванш. А да се стремиш към реванш, това ще рече да се готвиш за нова война, за завоевателна, или, речете го, за освободителна война. Българският народ, изтощен от грамадните жертви, които даде във вчерашните две войни, и дълбоко разочарован от това, дето неговите извънредни жертви и проявената от него удивителна храброст отидоха на вятъра, не иска вече и да чуе за нова война. Той иска траен и сигурен мир, при който спокойно да се предаде на своето икономическо и културно развитие и на своето всестранно обновление.
Ето защо първата и главна цел на нашата външна политика би трябвало да бъде осигуряването един траен мир за страната ни. За тая цел България, като не храни тя самата никакви агресивни замисли спрямо съседните държави, трябва, чрез своята външна политика, да има пред вид, преди всичко, да превърне сегашното враждебно и неприязнено отношение на някои от тия последните държави към нас в едно искрено и добросъседско приятелство.
Преследвайки чрез своята външна политика един траен мир и стремейки се да установи едно искрено приятелство със своите съседи, България не може и не трябва да прави това безогледно и безусловно. Като изоставим всякаква мисъл за реванш, като не поставяме за цел на своята външна политика мечтаното досега обединение на българското племе, ние, то се знае, не можем и не трябва да се дезинтересираме за съдбата на ония наши сънародници, които са останали под властта на съседните държави. Ние не можем и не трябва да се примирим с явното и системно денационализиране на българите в Сърбия и в Гърция, не трябва да се примирим и с политиката на Румъния и Турция, насочена да се изпъди българското население от източна Тракия и от Добруджа. Нашата външна политика, в стремежа си да спечели за държавата приятелството и благоразположението на съседите, трябва да има пред вид и целта да издейства и да осигури на сънародниците ни в съседните държави гражданско и политическо равноправие, свобода за национално самоопределяне и автономност в църковно-училищните им дела, да им осигури, с други думи, ония свободи, каквито например ние в България сме осигурили на турското население. Няма нужда да се казва, че тая втора цел, в свръзка с първата, трябва да се преследва само с мирни средства.
Възможно е обаче, въпреки нашата миролюбива външна политика, все пак да настъпят някои усложнения на Балканите. Възможно е, мимо нашето добро желание, установеното в Букурещ балканско равновесие да бъде нарушено, възможно е най-после, поради условия, лежащи вън от балканските държави, да настъпи една общоевропейска война, в която, против волята си, да бъдат увлечени и балканските народи. И понеже при подобни балкански усложнения, както и при евентуална общоевропейска война България би могла да бъде изложена на опасността да изгуби своята цялост и самостойност, необходимо е, щото външната политика на държавата ни да бъде насочена и към трета една цел - към осигуряване, в случай на частични или общи усложнения, независимостта и целостта на нашата държава. Разбира се, че туй последното е минималното, което би трябвало да бъде осигурено чрез външната ни политика в случай на усложнения.
Това са главните цели, които би трябвало да се имат пред вид при установяването и ориентировката на нашата външна политика.
Стане ли дума за ориентировка на нашата външна политика, веднага изпъква пред нас и въпросът: с Тройното съглашение ли или с Тройния съюз? Защото, като се излиза из положението, че в днешния век на международни съюзявания и групировки България не може да остане изолирана, особено пък както е поставена тя след Букурещкия и Цариградски мир, и като се знае, че две са големите европейски групировки, към които така или инак се присъединяват всички по-малки държави, за България сякаш не остава друго, освен да избира между тия две големи групировки.
Изходното положение е вярно: България, особено в днешния момент, не може да остане изолирана. Но като не може да остане изолирана, дали само указаните две възможности съществуват за нея: или с тройното съглашение, или тройния съюз.
Покрай тия две има, мисля аз, и една трета възможност, която и сама по себе си е един вид самостоен път и чрез която при туй, ако тя бъде възприета, вече се предрешава и въпросът за по-близкото ни отношение към една от двете големи групировки. Тая трета възможност е сближение и съюзяване между балканските държави, насочено към създаване на отдавна мечтаната Балканска Федерация. Една Балканска Федерация, имаща за цел да запази и осигури Балканите за балканските народи, може да се мисли един вид като самостойна групировка, нестояща в пряка зависимост от тая или оная групировка на великите сили. А от друга страна, доколкото ще бъде необходимо тая Балканска Федерация да определи своето становище спрямо една от двете големи групировки, това вече само по себе си ще се установи от отношението на последните към идеята за съюзяване на балканските държави.
Преди последната война една политика, насочена към образуване на Балканска Федерация, изглеждаше възможна и осъществима. Имаше един болен въпрос, живо засягащ почти всички балкански държави: Македонският въпрос. С тоя въпрос бяха свързани и интересите на някои велики сили. И разрешаването на тоя болен и сложен въпрос можеше да стане най-лесно, а при това и най-задоволително за всички балкански държави, па и за самите заинтересувани велики сили, ако се следваше именно пътят, който води към Балканска Федерация - ако с общи усилия се установеше автономно управление в Македония и Одринско и тая автономна област се имаше пред вид да влезе като самостоен член в тъкмещата се Балканска Федерация. Подобна политика щеше да отговаря и на оная главна цел, която, както се спомена по-горе, лежеше в основата на тогавашната наша външна политика: обединението на българското племе. Защото една автономна Македония с Одринско щеше да бъде гаранция за запазване българската националност в тая нова област и за нейното културно и народностно единство с българското население в царството.
След войната и след Букурещкия мир, както се знае, положението в Балканския Полуостров и отношенията между балканските държави коренно се промениха. Турската област Македония, която чрез политиката, насочена към Балканска Федерация, щеше да образува автономна единица, днес вече не съществува - тя е разпокъсана. За Сърбия и Гърция не съществува вече и самият Македонски въпрос: той е разрешен за тях, и разрешен е презадоволително, така както те не са дори и очаквали. Не съществува вече Македонски въпрос и за Румъния, която е получила своята компенсация за сметка на Македония. Вместо старото положение на Македония, от което наред с България, и тия три държави бяха малко или много недоволни и свикаха неговата промяна, днес съществува положението, създадено от Букурещския договор, което и трите тия държави с всички сили искат да се запази. Само България е, която, унизена и ограбена, не може да бъде доволна от създаденото с Букурещския договор положение. Няма нужда да се прибавя, че и Турция, която изгуби по-голямата част от европейските си владения, също не може да бъде доволна от новата карта на балканите.
При това променено положение на Балканския Полуостров и при създадените след Букурещския договор отношения между балканските държави, една политика, насочена, ако не направо към федериране, а то, на първо време, поне към по-тясно сближение на тия държави, би била възможна - и много повече, отколкото при по-раншното положение - но при едно условие: че България и Турция ще се примирят с новото си положение, че те искрено ще се откажат от всякаква мисъл за промяна. При това условие, то се знае, и Сърбия, и Гърция, и Черна Гора, и Румъния, които вече здраво са свързани помежду си - един път с общата борба срещу България и втори път с общия на всичките интерес да се запази създаденото от Букурещския договор "равновесие" - всички те с готовност биха подали ръка на останалите две балкански държави, на България и на Турция, ако та бъде поискана за едно общобалканско сближение и дори съюзяване. Защото чрез подобно сближение и съюзяване споменатите четири държави най-добре биха осигурили своите последни придобивки и най-здраво биха закрепили установеното от тях равновесие.
Следователно, като е дума за набелязаната по-горе политика, насочена към сближение и федериране на балканските държави, въпросът - поне за нас - се свежда към това: дали България би могла искрено да се примири новото си положение и въз основа на статуквото, да потърси едно сближение, а после и съюзяване с другите балкански държави?
На тоя въпрос аз вече отговорих по-горе, когато определях главната цел на нашата външна политика. България не може да не се примири с положението си. България трябва да иска преди всичко траен мир и да си създаде условия, при които да може всецяло да се посвети на своето всестранно обновление.
А щом това е така, не е невъзможна една политика, насочена, на първо време към сближение, а после и към съюзяване с други балкански държави.
Възможна е наистина за нас такава политика, но само като се спази следното още условие. Както вече указахме при определяне целите на нашата външна политика, наред с главната цел - траен мир - България трябва да има пред вид при определяне своята външна политика и втора една цел: съхранение на българската националност, осигуряване на останалите в съседните държави наши сънародници правото за народностно самоопределяне. Следователно, като се примири със своето положение, като се откаже искрено от всякаква мисъл за реванш, България би могла да поведе политика за тесно сближаване, а после и за съюзяване със съседните балкански държави, но при условието, че Сърбия и Гърция ще престанат да преследват денационализаторска политика спрямо българското население в техните земи, че те ще дадат на българите свобода да се казват българи, да говорят на български и да имат български черкви и училища; а пък Румъния ще се откаже от политиката си, насочена да се изпъди от Добруджа българско население, като му се ограби земята. Дали срещу искрено възприетото от нас първо условие - да се откажем от всякаква мисъл за реванш, съседните балкански държави ще се съгласят с това второ условие - да се откажат те пък от своята денационализаторска политика спрямо българското население, това е един голям въпрос. Това, което кара тия държави да водят досегашната губителна за българското население политика, не са техни добре разбрани интереси. Едно искрено и трайно приятелство и по-нататък един общ Балкански Съюз, като бъде и България член в него, при който биха се осигурили най-благоприятни условия за всестранно културно и икономическо развитие на тия страни, безспорно ще бъде за тях много по-ценно благо, от ония привидни ползи, които те смятат да спечелят, чрез денационализаторската си политика. Да се възприеме горното наше условие от съседните балкански държави и да се тръгне по пътя на очертаната по-горе политика, насочена към федериране на тия държави - това ще зависи от една страна от туй, доколко искрено ръководителите на нашата външна политика, като се откажат от всякаква мисъл за реванш, ще възприемат идеята за такова сближение и съюзяване и с какво усърдие ще се заловят за нейното реализиране; а от друга страна и най-главно то ще зависи от туй, доколко управниците в съседните държави ще могат да се освободят от известните предразсъдъци и заблуждения и стъпили върху почвата на реалността, да почнат да ценят нещата само от гледище на добре разбраните свои интереси.
Не споменавам по-горе нищо за Турция. Последната се намира в положението на България по отношение към балканските държави. И тя или ще трябва подобно на България, да се помири с положението си и да се предаде на своето културно-икономическо възраждане и в такъв случай и тя има всичкия ни интерес да поведе политика за сближаване и съюзяване с балканските държави; или ще следва днешната грандоманска националистична политика, насочена към възстановяване старото си положение и тогава тя няма да възприеме една политика за федериране на балканските държави. Добре разбраните интереси на Турция, както и на България, налагат несъмнено щото нейните управници да поведат политика, насочена към сближение и федериране на балканските държави. При това, ако всички балкански държави възприемат тая политика и тръгнат по пътя към федериране, Турция, за да не остане сама, ще бъде заставена и тя да тръгне по същия път. Има изглед, следователно, че и Турция най-после би могла да прегърне същата тая политика на сближение и федериране.
Прочее, при добра воля и искрено желание от всички страни, при трезво гледане на нещата, при обективна преценка на реалните интереси, не е невъзможна една политика на трайно сближение между балканските държави, насочена по-далеч и към федериране на тия държави.
При такава само политика и за България, както и за всичките балкански държави ще се създадат възможно най-благоприятните условия за едно правилно политическо развитие и за едно културно и стопанско преуспеване.
Определена по такъв начин нашата външна политика по отношение на балканските държави, лесно е след туй да се определи ориентировката ни, доколкото това е нужно, и спрямо двете групировки на великите сили. Без да се обявим срещу коя да е от тях, запазвайки искрена лоялност както спрямо едната, така и спрямо другата, ние, естествено, ще трябва да възприемем политика на по-тесно сближение към оная именно групировка, която се отнася съчувствено към идеята за образуване на Балкански Съюз, и която безспорно има по-голем интерес да се осъществи тази идея.
Следвайки тая политика, ако един ден настъпят усложнения в Европа, ако сгъстените над нея облаци се разразят в една световна война, тогава България, на първо място, ще бъде сигурна, че ще може да запази своето съществуване и своята цялост. А наред с това тогава може да се открие перспектива и за поправяне на създаденото след Букурещ положение, за едно по-щастливо разрешаване и на нашия народностен въпрос.

Май, 1914 г.

(сп. “Демократически преглед” кн. 50/2002 г.).