АКТУАЛНО

На 11 май 2015 г. се навършиха 25 години от възстановяването на Радикалдемократическата партия в България!

За човешката вяра Печат
Написано от Тодор Петров   
За римските езичници християнството е пагубно суеверие (както се изразява Тацит), което тяхната теология превъзхожда в интелектуално отношение. Но защо тогава това суеверие в крайна сметка тържествува над античните представи за природата и боговете?
Според някои критици на християнството, виновник за това е упадъкът на материалния живот, който наблюдаваме след IV век; когато през XVIII-XIX век жизненото равнище отново започва да се покачва, човечеството излязло от средновековното варварство и захвърлило зад себе си средновековните суеверия. Има нещо вярно в подобна констатация, но преди всичко тя не е формулирана коректно.
Християнството никога не е проповядвало суеверни представи, още по-малко през XVIII-XIX век, когато Църквата започва да търси аргументите на разума и подкрепа на своята вяра - като че ли подобна рационалистична религия би трябвало да допада на рационалните граждани на “буржоазния век”, а вместо това наблюдаваме нарастващата индиферентност към култа, прераснала през първата половина на XX век в масови изстъпления срещу Църквата в една православна страна. И, обратно, през втората половина на века все по-интензивният материален напредък се съпровожда от някаква абсолютно аналогична религиозна вълна, която днес можем да оприличим дори на религиозен ренесанс. Така че, ако може да се каже, че безизходицата и отчаянието връщат човека към духовните стойности, същото важи и за преситеното общество, където душевната опустошеност създава същите потребности от духовно утешение. Тук е мястото да кажем, че християнството не е суеверие (може да има суеверно християнство при определени условия, но християнско суеверие никога не е имало), то е преди всичко духовна утеха. Нима тези, които обясняват неговия възход с материалния упадък на Империята, са забравили, че то се превръща в масова религия точно по време на материален разцвет: по времето, когато “златният век” на Антонините превръща средната класа в обществена доминанта?
Плиний Млади пише до император Траян: “Много хора от всякаква възраст, от всички съсловия и от двата пола са в опасност и ще бъдат изложени на опасност. И не само градовете, но и селата, и полските райони са засегнати от това суеверно заблуждение, което, струва ми се, все пак би могло да се прекрати и да се поправи”; растящата популярност на новия култ принуждава император Марк Аврелий да прибегне към масови репресии и към екзекуциите в Лугдун (дн. Лион); в 177 г. философът Целз написва специално съчинение, което озаглавява “Истинското слово” и в него напада християнството именно от рационалистични позиции. Щеше ли той да се занимава с християнската религия, ако по това време тя беше “суеверие”, достъпно единствено за плебса? Плебсът не чете философски трактати, той вероятно не разбира и високостилния латински език, на който те са написани. Така че произведението на Целз, пък и интелектуалните сатири на неговия приятел Лукиан, са били предназначени за хора четящи и образовани, от чиято среда скоро ще се появи удивителният Тертулиан, който би направил чест на всяка антична философска школа. Той правилно е доловил същината на проблема, когато казва: “Човешката душа по природа е християнска”. Проблемът на християнството е духовен проблем. Самата християнска религия е феномен на духа и най-малкото е некоректно да се обясняват нейните проявления с вулгарно предпоставяне на материалната страна на въпроса.
Един християнин е измъчван и се отказва от своята вяра; друг негов събрат е подложен на същите мъчения и получава мъченически венец; къде да търсим причините? Ще кажете, че вторият е бил по-силен физически или че първият е бил по-страхлив по характер (формиран от житейските условия)? Работата е там, че в много случаи всичко е точно обратно - слабият и страхливият проявява своето мъжество едва на кръста, а силният и храбрият се отрича от своите достойнства, изправен пред него. Разбира се, често всичко става и наопаки, но при наличието на горните казуси, едва ли трябва да обясняваме и тук всичко с телесните качества на дадения човек. Апостол Петър се отрича три пъти от Христос в двора на първосвещеника, но после приема мъченически венец в Рим. Той се проявява като маловерец и при разходката в езерото, но именно върху него Христос обещава да съгради своята Църква. Или Богочовекът не е успял да разгадае човешката душа, или пък добре е знаел истината, че в нея има всичко - и добро, и зло, и светлина, и мрак, че тя е автономна от тялото, така че в душевното добро и душевната светлина трябва да пробудим с душевни милувки, а не с ритници.
Няма съмнение, че когато тялото търпи лишения или пък е обзето от своите страсти, душата също страда и пропада заедно с него; ако обаче един висш дух я призове към търпение и ред, тя тутакси изоставя недостойните си занимания и отново е готова на подвиг и саможертва. Вярно е, че по време на глада в средновековна Франция, хората са се засищали с човешка плът и са подмамвали деца в уединени местности (потресаваща картина на канибализъм ни е оставил един тогавашен монах, Раул Глабер); същите тези хора са давали и последните си грошове за строеж на храмове, където да се молят на Бога за греховете си. Ще сгреши този, който вижда в основата на кръстоносното движение само алчност за земя и за плячка. Човекът по това се различава от свинята, казваше един писател, че понякога вдига зурлата си от земята и съзерцава звездите с небесносини очи.