АКТУАЛНО

 

Политическата инициатива „Синя София“ се регистрира за участие в изборите под името „КОД (ДДД-Д3, БДФ)“. Регистрацията се подкрепя и от Радикалдемократическа партия (РДП), БЗНС - София, Българска нова демокрация, НДСВ, Съюз на репресираните, Съюз на свободните демократи, Атлантически съвет.

 

Избирателите в София ще имат възможност да гласуват с един и същ номер на бюлетината - „89“ - за проф. Вили Лилков - за кмет на София, за общински съветници на „Синя София“, за районни кметове на „Синя София“.

 

 

Разумният избор на радикалдемократите в София за кмет на столицата е проф. Вили Лилков - заради неговата биография на учен, политик и демократ. Но има още една причина да гласуваме за проф. Вили Лилков. Той е поел първа глътка въздух в особено значимия за РДП Видински край. Там, където Найчо Цанов е положил основите на Радикалдемократическата партия (РДП) и е формулирал девиза на поколения радикалдемократи: „Народът е господар в страната си“. Тук е мястото да припомним, че едни от най-добрите години за развитието на Видин се свързват с годините, когато местният общински съвет е доминиран от тамошните съпартийци на своя именит съгражданин Найчо Цанов.

 

В годините след Първата световна война, особен принос имат кметовете на Видин от РДП - д-р Асен Цанов и Никифор Недев. Д-р Асен Цанов е първият видински кмет с висше образование, племенник на Найчо Цанов, доктор по право, завършил престижния Хайделбергски университет, а Никифор Недев е един от стожерите на радикалдемократите в града, дългогодишен общински съветник и помощник-кмет.

Наред с грижите на общината по изхранването на градското население и възстановяването на градския живот в следвоенните условия, вниманието на градоначалниците се съсредоточава върху електрифицирането на града. Именно то, както и откритата през 1923 г. жп връзка със София и страната, спомагат за икономическия подем на Видин. Обновяват се машините и съоръженията на съществуващите отпреди спиртна фабрика „Бдин". Основно е ремонтирана съществуващата от 1897 г. парна валцова мелница, обновена е керамичната фабрика за тухли и цигли. Създадени са ред нови предприятия. През 1922 г. заработва валцовата дизел-моторна мелница, построена е тютюневата фабрика „Загорка", отваря врати фабриката за емайлирани изделия и перлата на видинската индустрия - фабриката за порцеланови изделия.

 

Затова, отчитайки политическия опит на проф. Вили Лилков и работата му като общински съветник в продължение на 4 последователни мандата, в т.ч. и два мандата като заместник-председател на Столичния общински съвет, сме убедени, че няма как той да не е наследил от своите известни земляци стремежа за едно демократично и иновативно управление на най-голямата община в България, в името на превръщането на София в един красив и удобен за живеене европейски град.

 

 

В листата за общински съветници ние, столичните радикалдемократи, разпознаваме Иван Сотиров (преференциално гласуване с № 103) - демократ, антикомунист, с богат опит в политиката - народен представител от парламентарната група на СДС в XXXVII ОНС и от парламентарната група на ОДС в XL ОНС, както и в управлението на Столична община: бивш кмет на район Средец и заместник-кмет на Столична община.

 

Захари Петров - председател на РДП

Българската национална идентичност и политическа култура - преглед на демократичния процес Печат
Написано от Младен Минков   
Когато говорим за българската национална идентичност и политическа култура в светлината на последните 13 години, задължително трябва да се спрем върху няколко основни разсъждения, които биха ни помогнали да стигнем до същностното разбиране на нещото, наречено “демократичен преход”.
Първо, за да проследим логически как се е развивала българската национална идентичност и как се е променяла политическата култура, трябва да се опитаме да стигнем до техните исторически корени. Защото, безспорно това, което се случва сега, е посято назад във времето (понякога и векове назад), а това, което наблюдаваме днес, е “реколтата”, събирана от сегашното поколение.

Прието е да се смята, че модерната българска национална идея се избистря по време на Възраждането (края на XVIII-средата на XIX в.), в десетилетните борби за църковна политическа независимост и в национално-освободителните битки. В основата на този процес обаче стоят повече външни на българското общество сили, отколкото вътрешни. Този факт (който, между другото, е характерен за народите, населяващи географското понятие Балкански полуостров) ще се окаже определящ за съдбата на България през следващите й почти 200 години от нейното хилядолетно съществуване.
След Великите географски открития през XV-XVI в. и създадената колониална система, Европа има нужда от далеч по-производителни технологии, които да осигурят изхранването на растящото население, да снабдяват с провизии и оръжие колониалното население, да преработват суровините, пристигащи от Новите земи. На практика, Великите географски открития преразпределят света между няколко морски държави (Португалия, Испания и Англия), които “отрязват” търговските пътища към богатствата на Новия свят за европейските монархии във вътрешността на континента.
В различните епохи от човешкото историческо развитие винаги е съществувал определен елемент, приоритетът върху който е осигурявал политическото господство на едно племе, на един народ, на една нация над останалите - огънят, лъкът и стрелата, желязото, робовладението и земевладението са били символ на властта до Средновековието. Именно появилият се недостиг на обработваема земя и процесът на обедняване на поземлената аристокрация стои в основата на Великите географски открития. В битката за откриването и завоюването на все по-нови и неразработени земи и търговски пътища, в Западна Европа се появява (най-напред в Англия, след това и в Нидерландия) следващият властиздигащ елемент, който ще осигури на някои нации политическо и военно господство в продължение на почти 300 години (до началото на XX в.). Става дума за началото на техническата революция и появата на машинното (манифактурно) производство.
Тогава, когато Испания, Португалия, Англия и Нидерландия слагат ръка върху слабонаселените земи на Новия свят в Америка, върху подправките и коприната от Индия и Китай, и започват да използват първите тъкачни машини, двете източни империи Русия и Османска Турция все още живеят в отиващото си време, когато количеството земя и крепостната работна ръка са им осигурявали и политическото влияние, и военното надмощие над огромни територии от Европа и Азия. И макар и двете империи да са и морски страни, доходите на върхушката от поземлено-крепостническото екстензивно земевладение все още са били достатъчни, за да не се мисли нито за търсенето на нови територии, нито за въвеждането на нови технологии и машини за производство.
Когато след близо 150 години обаче Русия се усеща, че на юг от нея (в Индия и Китай) англичаните са й отрязали търговските сфери на влияние и политическото въздействие, и след като вижда, че след Великите географски открития на практика е останала без излаз на топло море, вече е твърде късно за каквото и да е друго решение, освен за едно - военното. Поради историческото, техническото и технологичното закъснение обаче е било немислимо да търси реванш от Англия на юг. На изток едва са започнали по-сериозните руски изследвания на Сибир, на север е нямало смисъл заради Северния ледовит океан. Остава една-единствена посока за експанзия - към Проливите, срещу Османската империя.
От своя страна, Османската империя вече е изтласкана от пазарите в Западна Европа заради по-евтината и качествена манифактура, срещу която занаятчийското производство, идващо от Ориента, не може да издържи. Спадат печалбите, остарялата и непродуктивна вече военно-поземлена ленна система не може да изхранва все по-растящото разноезично, етнически и верски разнородно население, което пък от своя страна все повече прибягва до укриване на непосилните данъци, а и до откровени бунтове. Намалява и обработваемата земя, държавната машина също започва да скърца от недостига на данъчните постъпления, Високата порта все по-често прибягва до заеми от колониалните сили, които нерядко не може да изплати и е принудена да въведе т. нар. контрибуции, с които дава неограничени права на чуждоземни търговци в рамките на империята. Това допълнително съсипва местното производство, обедняването се засилва, а Османската империя става икономически и политически зависима от своите кредитори. Ето как, почти по едно и също време с Русия, и пред Османска Турция остава единственият изход за разрешаване на проблемите - военният.
Започват поредицата руско-турски войни, които ще сложат отпечатък върху историята на Европа в продължение на 150 години. А отпечатъкът от тях върху народите от Балканския полуостров ще си личи и до днес като историческо клеймо…

Къде е българското общество в този момент?

Процесите в него са в пряка зависимост от състоянието на Османската империя, която до Кримската война на практика е била изолирана и откъсната от зараждащия се общоколониален пазар. В края на XVIII в. българското общество представлява орех в двойна обвивка. Опитите за верска и етническа асимилация през последните 3-4 века са консервирали съобществото вътре в себе си, като са го принудили да се бори за самосъхранение и оцеляване. Немислимо е било - под сянката на огромната империя, да се мисли (без собствена интелигенция, без свои обществени институции и без самостоятелна църква) за нещо друго, освен за приспособяване към наложените условия (между другото - това е естествена реакция на всички живи организми в природата, поставени в подобни условия). Такъв модел на поведение обаче не позволява развитие, не стимулира вътрешните жизнени сили на народа, не осигурява естествена среда за израстване на собствени лидери. В такъв момент (отново сходство с процесите в живата природа!) се налага намесата на реактив, на външна сила, която да възпламени, да възбуди задрямалите електрони в общественото ядро. И макар и със значително закъснение от почти 300 години (видяхме, че Европа и светът от XVIII - началото на XIX в. не са това, което българското общество оставя в загиналата си държавност през XIV век), този реактив се появява. За зла участ - отново от Изток.
След няколко неуспешни руско-турски войни, все по-затъващата в икономическа безизходица, във финансова и политическа зависимост, и раздирана от вътрешни конфликти, Османска Турция е принудена да въведе (поне на книга) социални и икономически реформи. Този период (20-те и 30-те години на XIX в.) съвпада и с началото на освободителните борби на балканските народи - гръцкото национално-освободително въстание от 1821 г., вълненията в Албания, Черна гора и Сърбия. След поредната руско-турска война от 1829 г. Влашко също успява да получи икономическа и частична политическа независимост от Високата порта. Това е и периодът, когато се дефинират основните национални (и националистични) идеи, идеологии и доктрини на повечето балкански народи - гръцката “Мегали идея”, идеите за Велика Сърбия и Велика Румъния… Пак през този период Русия оформя и развива до приоритетна външна политика т. нар. “панславянска идея”, в която (разбира се!) ролята на обединител и “покровител” трябва да играе тя.
Това е времето на реактива, който събужда и българското обществено национално съзнание, което намира за пръв път една обща идея, около която да се обедини. Тя не е обаче идеята за Велика България, подобно на съседните народи, а идеята за самостоятелна българска църква. Исторически, народо-психологически, а и политически погледнато, избраният път от тогавашното българско общество е бил не само най-разумния. Той е и най-оправдания и най-мъдрия. Първите български водачи - Неофит Бозвели и Иларион Макариополски, ясно са съзнавали, че в борбата за собствена църква се крие и ключът към политическото освобождение - именно в нея е трябвало да се оформят и “обгорят” духовните и политически лидери на българите. И днес, когато броим на пръстите на едната си ръка значимите обществени и политически събития, които през последните 200 г. сме извършили със собствени сили, то трябва да започнем с извоюването на самостоятелната българска Църква през 1870 година. Независимо от опитите за външно вмешателство - най-вече от страна на Русия, която, особено след Кримската война, открито взема страната на Гръцката патриаршия. Отново Русия създава във Влашко по време на същата война свое ядро от българи (част от тях възпитаници на руски учебни заведения, други пък постъпили на руска военна служба, трети откровено вербувани срещу рубли), което да се противопостави на станалите по-късно популярни в историческата наука като “стари” дейци на църковно-освободителното движение. Тук изкристализира и един от основните пунктове, които ще ползваме и по-нататък, за да обясним пътя на българската национална идентичност и на политическата култура - появата на двете крила в обществено-политическия ни живот - “фили” и “фоби”.
В средата на XIX в. (1842-1870 г.), за някакви си 30 години, се оформя, развива се и печели първата си победа българската национална идентичност, обединена около първата от пет века насам идея и търсеща пътя към постепенно политическо обособяване чрез духовно самоопределение. Официалното признаване на Българската епархията от Високата порта на практика очертава естествените граници на бъдещата ни държавност и поставя философията за постигането на политическото самоопределение - чрез естествен процес, първият етап от който е борбата за църковна самостоятелност.
За съжаление, обаче, този процес (и резултатът от него) не е по вкуса на Русия, която няма интерес от такава България - от Бяло море до Дунав, от Македония до Одринска Тракия, от Западните покрайнини до Добруджа и Черно море. Естественият процес на обществено, духовно, икономическо и политическо консолидиране на българската нация е спрян чрез вклиняването в него на т. нар. “революционно течение”, което парекселанс се явява проруско, т. е. - чуждо нам.
Колкото широка обществена подкрепа от различни социални и професионални групи от населението е имала борбата за църковна независимост, толкова пагубен за разделението между българите е бил “революционният” модел, инспириран от руския Азиатски департамент. Русия не пести нито рублите си, нито заплахите и шантажите, за да вкара в удобен за собствените си интереси на Балканите развой на българската история. Създаването на няколко революционни комитета, воюващи за надмощие помежду си, изпращането на самоубийствени четнически групи, внедряването на предатели, дрязги между “стари” и “млади” подкопават българската национална идентичност и компрометират “революционните” водачи в очите на българското население. Опитите за въстания в Босна и Херцеговина и в Старозагорско - през 1875 г., е доказан от историческите документи опит от страна на Русия да си потърси предтекст, за да се намеси на Балканите. Няколко месеца по-късно избухва и Априлското въстание, потопено в кръв за по-малко от два месеца. Отново исторически факт е, че дейността на апостолите нито е била разбирана, нито е била приемана и одобрявана от огромна част от българите. Дори и малкото станали известни засега документи от Азиатския департамент показват и доказват връзката между руските тайни служби и някои от българските апостоли и дейци на национално-освободителното ни движение…
Ако резултатът от Априлското въстание е трябвало да бъде привличане вниманието на Европа и света към поробения български народ, вследствие на което да възкръсне след пет века и Третото българско царство, то този резултат е постигнат.
След 1878 г. на картата на Европа се появява отново България.
Но коя България?
И защо, 124 години след онзи Трети март, продължаваме да твърдим, че сме ощетени от историята? Защо тогава говорим, че националният ни въпрос остава нерешен?
От 1878 г. до 1944 г. България продължава да търси своята национална идентичност в условията на нова Европа. През тези 66 години родната политическа култура се развива в заложените от средата на XIX в. стереотипи за “фили” и “фоби”. Не е никак случайно, че историческата наука говори не въобще за “фили” и “фоби”, а за “РУСОФИЛИ” и “РУСОФОБИ”. Това, на практика, е и така нареченият и твърде дискутиран днес “двуполюсен политически модел” (за който, струва ми се, доказахме как, от кого и защо е бил привнесен на българска почва в средата на XIX век). Подобен политически модел и днес продължава да действа в редица установени демокрации (САЩ и Великобритания, например). Проблемът му обаче в български условия е, че у нас липсва третото (свързващо) обществено звено. Някои политолози и политици го разбират погрешно като трета политическа сила (партия, коалиция, или друга структура). Но по-скоро третото обществено звено е (или би трябвало да бъде и у нас) гражданското общество, което да осигурява едновременно баланса и контрола върху двата основни политически субекта.
Недоносеното раждане на българската държава през 1878 г. не позволи обаче да се оформи това трето обществено звено. Останали в обществената сфера сами (без третата основа на стабилността и на контрола), двете крила “фили” и “фоби” продължиха да се борят помежду си за това кой да овладее (разбирай - да подчини, да контролира, да използва) неразработеното средно обществено пространство, което във всяка нормална държава е източникът на успеха, т. е. на богатството на всяка една нация. Тази борба не може да роди нищо друго, освен безплоден партизанлък и корупция.
Попаднала в капана на противоборството между т. нар. Велики сили, след 1878 г. разкъсаното на две българско политическо пространство се опита да поправи (и да се противопостави) на историческата несправедливост, но бе въвлечено в балкански войни, в две световни касапници и просто не остана време за обществено съзиждане на посечената българска национална идентичност. Естественият край на този процес настъпва през периода 1944 - 1989 г., когато на практика България загубва за пореден път националната си идентичност, а светът гледаше на нас не като на българи, а като homo soveticus.

Промени ли се нещо през последните 13 години?

Да. Промени се светът. След близо 300-годишното господство на държавите, владеещи света посредством разширяващото се манифактурно производство, от средата на XIX в. до 1945 г. настъпи епохата на научните открития на Новото време. Не случайно САЩ успяха да използват през този период въведеният след края на Първата световна война доларов стандарт, за да изпомпят научните мозъци на Европа. Откритията в химията, икономиката, медицината, биологията и (особено!) физиката дадоха ресурса на властта в ръцете на Америка. Единствената сила, която се опита през този период да й съперничи в областта на епохалните научни открития, бе Германия, и няма нищо случайно в избухването и на Първата, и на Втората световна войни, в които германците се оказаха на губещата страна (друг е въпросът за колко време).
Двадесети век не случайно е най-динамичния в човешката история, защото от 1945 г. до днес имаме цели два цикъла, през които се появиха два нови властови ресурса. Първият е свързан с разбиването на атомното ядро и космическите полети. Това е периодът от време, наречен “студена война” (какъв забележителен паралел със “студения ядрен синтез”!), който трае едва половин век. През това време двете най-мощни ядрени държави - САЩ и СССР държаха в шах целия свят с лудата надпревара във въоръжаването и на практика си бяха поделили планетата на сфери на влияние. Вторият властови ресурс това е битката за овладяване на нефта - природният ресурс, който осигурява все още контролът върху икономическото производство. За съжаление обаче, този енергиен носител не е безграничен и за жалост на Великите сили, е разположен в географски зони, намиращи се извън техните териториални граници. Ето как се ражда и доктрината за “сфери на влияние”.
От началото на 90-те години навлязохме в сферата на компютърните технологии. Историческата логика показва, че този етап ще бъде още по-кратък от предходните и новата световна свръхсила едва ли ще бъде само една. Сривът на американските технологични компании едва ли ще е краткотраен. Като имаме предвид все по-бързото развитие на високите технологии в Азия и Европа, то не е трудно да се прогнозира оформянето на три центъра на световна властова енергия - САЩ (все по-отслабваща), Европа (неориентирана и търсеща в хаоса от идеи трудния баланс между националните идентичности) и Югоизточна и Източна Азия (Китай, Индия, Япония, Корея), където потенциалът за развитие е най-голям.

Къде е България в този свят?

Промените у нас след 1989 г. започнаха в общество, което:

  • беше изненадано от случилото се;
  • беше загубило в значителна степен през предходните 45 години обществено-политическата си и нравствена памет;
  • нямаше ясна визия и ориентир в променения свят;
  • лесно се поддаваше на внушения и въздействия;
  • нямаше свои естествени водачи с авторитет, отгледани от обществото и от нуждата, а не от бившия репресивен апарат на управляващата партия.

Ето защо, едва ли можем да говорим за нещо друго през последните 13 години в България, освен за манипулиран преход - както в политическата система, така и в икономическата.
Политическият преход в страната към многопартийна система все още изживява своя първи етап, в който новите “фили” и “фоби” постепенно губят идеологическите си окраски и търсят по-надеждна опора от яростното противопоставяне. СДС уж се появи като отрицание на БКП/БСП, макар още в самото начало да стана ясно, че колкото и да искаше властта, не разполагаше с икономически ресурс, чрез който да я изконсумира. БСП, макар да успя да прокара удобна Конституция и да спечели време за хващане на икономическите лостове, нямаше нито доверието на външния финансов свят, нито пък показа, че знае как да се оправя в мътните води на пазарното стопанство. Ето защо, по стар навик от предишни десетилетия, двата полюса предпочетоха да водят битка за контрол върху използването на третото обществено звено, т. е. неразвитото гражданско общество, в т. ч. медии, дребен и среден бизнес, интелигенция, фондации и сдружения. Но времето на 90-те години на XX в. се различава коренно от това през последните 50 години, през последните 100 години, през последните 200 години. Просто светът бе скочил за едно десетилетие с няколко скока в друго измерение, а застиналите български политически полюси не разбраха, че дори само опитът за обсебване на третото обществено звено обрича всяка партия на изхвърляне от играта. Това бе причината за падането на правителството на Виденов, с това може да се обясни и провалът на СДС на парламентарните избори през 2001 година, макар и при двата случая “червени” и “сини” да имаха абсолютно парламентарно мнозинство.
Партизанското противопоставяне между СДС и БСП през последните 13 години отново накара някои политически сили да се вживеят в ролята на третото обществено звено в социалната структура. Т. нар. “балансьор” през последните години - ДПС (който бе коалиционен партньор на СДС през 1991-1992 г., после излъчи правителството “Беров”, по-късно създаде около себе си ПГ на ОНС, днес е коалиционен партньор на НДСВ и се готви да управлява и в следващия мандат, но този път с БСП) обаче не е нищо друго на този етап от развитие на българския политически модел, освен “патерица”, която крепи политическата система. Това не и чак толкова зле при подобна ситуация, защото дава време за съзряване на гражданското общество, което да влезе в правомощията си на трето обществено звено. Безспорна заслуга на ДПС (разбирай преди всичко Ахмед Доган) е, че движението не се радикализира по подобие на аналогични структури в Албания, в Босна, в Македония, в Косово, та дори и в Турция. Нещо повече - ДПС успя да извърви пътя от откровено етническа партия до нормално българско либерално партийно формирование, и то въпреки опитите на “сини” и “червени” да го отстранят от политическата сцена по най-различни начини. Ако трябва да се говори за исторически новото в българския политически модел, то безспорно това е появата, развитието и влиянието на ДПС върху родната ни действителност.
Чест прави на българите, че продължават да търсят себе си в обществено-политическото пространство. Политолозите почти единодушно оцениха изненадващия успех на НДСВ на последните парламентарни избори като началото на края на двуполюсния политически модел. Гаранцията за появата на новото е поставената ясна визия пред България - членството в ЕС ще принуди родната политическа класа да играе по правила, макар и отново (за кой ли път!) написани и диктувани от външни сили. Новото е, че за пръв път в българската история тези условия се диктуват не от Изток, а от Запад.
Светът иска да вижда срещу себе си ясни политически физиономии, които мислят и действат по разбираем за Запада начин. В това е и шансът на България да успее да обърне злощастната карта на историческата си съдба и да намери своята истинска, и в същото време нова национална идентичност. Това е и мисията на днешното българско поколение - да избяга иззад завесата на историята, за да може светът да ни преоткрие не като суфльори, а като пълноправни актьори в една обща пиеса. Където ние играем себе си - такива, каквито сме били хилядолетия - българи.