|
Преодолян ли е окончателно в Америка “виетнамският синдром”? |
 |
|
Написано от Димитър Попов
|
Преговорите в Париж, които завършват в началото на 1973 г. с подписването на мирните договори между САЩ и правителството в Ханой, отбелязват края на американската военна доктрина за пряка намеса в застрашените от комунизъм страни. Когато две години по-късно южновиетнамските бунтовници, подпомагани от комунистическата армия на Северен Виетнам, превземат Сайгон, това предизвиква у американските политически кръгове по-скоро облекчение. “Виетнамският синдром” вече е обхванал не само обикновените американци, изпитващи болезнени задръжки срещу военното присъствие на техни сънародници както в Индокитай, така и в други горещи точки по света.
Пак по същото време пада колониалният режим в Португалия. С активната намеса на Куба властта в бившите португалски колонии - Ангола и Мозамбик, е завзета от местни промарксистки групировки. Американската реакция на случилото се е вяла и неубедителна и само окуражава тогавашното съветско ръководство и неговите сателити за мащабно настъпление в третия свят. Последват множество революционни офанзиви в държави от Африка, Азия и Америка, където военни, подпомагани услужливо от “братските социалистически страни”, свалят тамошните правителства. През 1979 г. под носа на САЩ сандинистките отряди поемат управлението в Никарагуа, разчитайки на опеката на кубинския лидер Фидел Кастро.
Ислямският фундаментализъм също дава отпечатък върху събитията. Особено болезнена се оказва загубата на богатия на петрол Иран, където през същата 1979 г. шахиншахът Мохамед Реза Пахлави отстъпва пред натиска на шиитското духовенство и напуска страната. Новият националистически режим веднага проявява своята враждебност към Америка и защитаваните от нея ценности и скоро се превръща в център на антиамериканския тероризъм по целия свят. Демонстрирайки изключителна дързост, аятолах Хомейни отправя пряко предизвикателство към американския държавен суверенитет, поощрявайки дискретно ислямските студенти, които през лятото на 1979 г. окупират посолството на САЩ в Техеран. Това принуждава властите във Вашингтон да действат по-решително. Администрацията на Джими Картър разпорежда операция за освобождаването на заложниците в Иран.
Следващият американски президент Роналд Рейгън възобновява политиката на САЩ отпреди Виетнамската война. В началото на своето управление той предпочита да оказва военна помощ на местни бунтовници в Никарагуа и Афганистан. Инвазията в Гренада през 1983 г. е по-скоро генерална репетиция, отколкото начало на ново американско военно настъпление. Същото може да се каже и за бомбардировките на Либия през 1986 г., където САЩ преследват наказателни, а не експанзионистични цели. Така или иначе Рейгън успява да преодолее пораженческите настроения в обществото, датиращи от времето на войната в Индокитай, и да демонстрира нарасналата боеготовност на американската армия.
Неговият приемник Джордж Буш-баща наследява високото самочувствие на президента и неговата амбиция да превърне Съединените американски щати в световен икономически, военен и политически лидер. През декември 1989 г. неговите командоси окупират Панама. През пролетта на 1991 г. водената от САЩ военна коалиция освобождава Кувейт - окупирана от иракския диктатор Саддам Хюсеин. В началото на 1993 г., при наследника на Буш - Бил Клинтън, американски войски под флага на ООН поемат контрола над африканската държава Сомалия. Така след злополучния край на военната авантюра във Виетнам, янките отново демонстрират сила зад граница. Което естествено предизвиква въпроса - преодолян ли е окончателно в Америка “виетнамският синдром”?
Ако съдим по действията, очевидно. Поне за обитателите на Белия дом. Бомбардировките през 1999 г. на Югославия - за свалянето на Милошевич, войната с талибаните в Афганистан - две години по-късно, както и новата война в Ирак, започнала по нареждане на Джордж Буш-син, доказват това. А може би след безпрецедентните терористични удари от 11 септември 2001 г. - на Световния търговски център в Ню Йорк и на Пентагона във Вашингтон, когато загинаха хиляди мирни граждани, светът безусловно се нуждае от промяна!
|