Държавната власт е силата, регулирана от правото, което е израз на обществената воля. Властта като цяло е единна и неделима, но за да се упражнява по-добре се обособяват три автономни власти - изпълнителна, законодателна и съдебна.
Принципът за разделението на властите е основен принцип на правовата държава. Той е и своеобразна форма на тази държава, и гаранция за правото. Редът и хармонията в държавния организъм се поддържат от разделението на властите и е предпоставка за реда и хармонията в цялото общество. Нейната защита в държавно-организираното общество може да бъде осигурена с равнопоставеността, независимостта и конституционно-съобразността на трите разделени части на държавата законодателната, изпълнителната и съдебната власт (Чл. 8 от КРБ).
Предназначението на принципа на разделение на властите е да осигурява умерено управление, като по този начин се гарантира гражданската свобода. В този смисъл конституционното устройство е изградено така, че да се изключва злоупотребата с властта в съответствие с формулата "една власт да възпира друга". Взаимното възпиране на властите е основно правило на конституционната демокрация, тъй като по този начин се изключва прекомерната концентрация на публичната власт и се отслабва натискът, който се оказва от страна на държавата върху гражданското общество.
Характерно потвърждение в тази насока е правото на президента да назначава висши държавни служители в областта на отбраната и сигурността на страната, съдебната власт, конституционния съд. Без изрично в Конституцията да е изразено, президентската институция в един или друг момент при учредяването на учредените власти се явява коректив и на изпълнителната и на законодателната власт - въплъщение на изпълнителната и на законодателната власт - въплъщение на принципа “Власт, власт възпира” (Чл. 98 и чл. 100 от КРБ).
Основните принципи на организацията и дейността на държавната власт е:
Основното деление на държавните органи, установено по конституционен път е според упражняваната форма на държавната дейност. По този признак Конституцията дели държавните органи на три основни групи: органи на държавната власт, органи на държавното управление, органи на съда и прокуратурата* .
Държавното управление като проява на държавна власт се осъществява от специализирани органи, конституционно определени, организационно и функционално обособени като органи на държавното управление. Те осъществяват държавното управление като непосредствена дейност по организиране, ръководство и контрол на икономическия, социален, културен и правно-политически живот в държавата, имаща точно определена цел.
Ядро на системата на държавните органи са висшите органи на държавната власт: -
Народно събрание (висш колективен орган на законодателната власт); -
Министерски съвет (висш орган на изпълнителната власт); -
Съд, Прокуратура, Следствие (органи на съдебната власт); -
Президентска институция.
Структурата на управление на държавата е от специфичен вид система с установени йерархични отношения, като структурите са типизирани въз основа на система от критерии.
Държавния орган е обособена част от единната система на държавната власт, на която са възложени определени държавни функции и тяхното осъществяване. Тези органи имат специфична структура и се обособяват по следните шест критерия**:
1. Според това кой ги образува: -
образувани с пряк избор (Народно събрание, президент, кмет, общински съвет); -
органи, образувани от пряко избраните органи (Министерски съвет, Висш съдебен съвет, Конституционен съд);
2. Според начина на образуване: -
чрез избор (НС, президент, Общински съвет) -
чрез назначаване (областен управител); -
смесен - квотен принцип (СЕМ);
3. Според териториалния обхват на правомощията на органа: -
централни органи - техните актове и действия са задължителни за всички физически и юридически лица на територията на цялата страна; -
териториални органи - техните актове и действия са задължителни за всички физически и юридически лица в рамките на определена територия;
4. Според начина, по който вземат решения: -
колективни органи (Народно събрание, Министерски съвет, Общински съвет); -
еднолични органи (президент, министър, областен управител, кмет и др.);
5. Според характера и обема на компетентността: -
органи с обща компетентност - актовете и действията им се отнасят до всички сфери и аспекти на държавното управление (Министерски съвет, Общински съвет, кмет); -
органи със специална компетентност - актовете и действията им се отнасят до определен кръг въпроси, ограничени по материя, обхват и сфера. От своя страна органите със специална компетентност се подразделят на : - органи с функционална компетентност - осъществяват една функция на държавното управление, която се проявява в дейността на всички или много държавни органи;
- органи с отраслова компетентност - упражняват своята дейност в отделен отрасъл (сфера), предметно разграничен от останалите отрасли, т. е. осъществяват всички функции в една сфера; -
органи със смесена компетентност;
6. Според източниците на финансиране: На ниво Конституцията под “държавна администрация” се разбират всички нейни структури, чрез различните функции на държавата в различни сфери на обществения живот.
“…Трябва да се направи разлика между държавна и публична администрация*** . Държавната администрация е по-тясно понятие от публичната администрация и двете понятия са в съотношение цяло към част. Що се отнася до администрацията на изпълнителната власт, тя винаги е държавна, доколкото изпълнителната власт е една от проявните форми на държавната власт…”
Ако под администрация на изпълнителната власт в организационен аспект разбираме структурата, а във функционален - дейността, която се развива от тази структура, то тогава под администрация на изпълнителната власт ще се разбира структурата, чрез която се разгръща държавното управление в страната, а дейността, която ще се развива, се предопределя от предметното съдържание на компетентността на съответния държавен орган****.
Администрацията на изпълнителната власт в тесен смисъл на думата обхваща само структурата, персоналния състав и материално-техническата база. В широк смисъл на думата обаче, ако разглеждаме администрацията в организационен и функционален план, безспорно към администрацията трябва да се включат и съответните органи на изпълнителната власт, тъй като самата администрация е създадена в тяхна помощ и всички те заедно разгръщат държавното управление в страната.
Структурата на администрацията в изпълнителната власт организационно обхваща следните администрации: 1. Администрация на Министерския съвет;
2. Администрация на министерства, държавни агенции и други, създадени със специален закон;
3. Областни администрации;
4. Общински администрации. Областните и общинските администрации са териториални администрации на изпълнителната власт и са съобразени с принципа на децентрализация.
Огромната работа на администрацията трудно може да бъде свършена само от един център. Затова и основното разграничение в администрацията е на централна и териториална (местна).
Териториалната администрация обслужва териториалните органи на властта, които са изградени на принципа на децентрализацията (чрез предоставяне на правомощия от централната на местната власт).
Според Закона за администрацията териториалната администрация на изпълнителната власт включва: Съгласно Конституцията на Република България, България е единна парламентарна република с местно самоуправление (чл. 2 ал. 1 от КРБ). Територията на страната се дели на области и общини. Подчертан е единния и неделим характер на държавата. Освен това се гарантира ненамесата на централната власт, там където съществува местното самоуправление. Това е условие за юридическото установяване и политическото доразвитие на принципа на децентрализацията в българското общество.
Конституцията урежда местното самоуправление като форма на децентрализация на държавната власт с цел повишаване ролята на самоуправляващите се общности при решаване на въпроси от местно значение. В тази насока, т. е. "да регулират и управляват в рамките на закона, на тяхна отговорност и в интерес на тяхното население, съществена част от обществените дела" (по израза на чл. 3 от Хартата) са и правомощията на общинските съвети. Изразени в най-общ вид с оглед на същността на местното самоуправление и неговата съществуваща конституционна уредба, може да се приеме, че обхватът на тези правомощия трябва да бъде максимално широк, а начините за тяхното упражняване - изградени върху идеята за широка автономия в рамките на собствения периметър на компетентност, съчетана с наличието на средства за осъществяването им*****.
Конституцията отделя специално внимание на местната власт. В глава седма “Местно самоуправление и местна администрация” са очертани основните характеристики на местните органи и рамките на техните правомощия. Предвидени са и възможностите на гражданите да участват в управлението и основно при формирането на местната политика.
Общината е основната административно - териториална единица, в която се осъществява местното самоуправление. Гражданите участват в управлението на общината, както чрез избраните от тях органи на местно самоуправление, така и пряко чрез референдуми и общи събрания. Общината е юридическо лице, има самостоятелен бюджет и има право на своя собственост, която използва в интерес на териториалната общност. Границите на общините се определят след допитване до населението.
Областта е административно-териториална единица за провеждане на регионална политика, за осъществяване на държавно управление по места и за осигуряване на съответствие между националните и местните интереси (чл. 142 от КРБ). Управлението в областта се осъществява от областен управител, подпомаган от областна администрация. Областният управител се назначава от Министерския съвет. Той осигурява провеждането на държавната политика, отговаря за защитата на националните интереси, на законността и на обществения ред и осъществява административен контрол.
Централните държавни органи и техните представители по места осъществяват контрол за законосъобразност върху актовете на органите на местното управление, само когато това е предвидено със закон (чл. 144 от КРБ).
Съгласно КРБ (чл. 145), Общинските съвети могат да оспорват пред съда актовете и действията, с които се нарушават техни права.
Важна роля имат също Закона за местно самоуправление и местната администрация (ЗМСМА) и Закона за административно и териториално устройство на Република България (ЗАТУРБ).
Организацията и редът на дейността на органите на местното самоуправление и на местната администрация се определят със Закона местното самоуправление и местната администрация******.
В него е посочено кои органи осъществяват местното самоуправление, какви са техните правомощия и какви актове издават те при упражняването на предвидената от законодателя компетентност.
Със Закона за административно-териториално устройство на Република България (ЗАТУРБ) се установяват правила за извършване на административно-териториални промени - те могат да станат без искания от избирателите и без решаващата роля на положителния вот при местен референдум.
В §3 от ЕХМС, местното самоуправление се определя като реална способност на местните власти да регулират и управляват в рамките на закона съществена част от обществените дела на своя собствена отговорност и в полза на своето население. По-нататък са установени и формите, чрез които то се осъществява. Това са съвети и събрания, чиито членове са избрани от гражданите. Хартата определя, че те трябва да бъдат избрани в резултат на свободни, трайни, равни, преки и общи избори. Тези съвети и събрания могат да формират местни изпълнителни органи.
ЗМСМА при промените от 1995 г. определя, че местното самоуправление се изразява в правото на гражданите или на избрани от тях органи в рамките на предоставената им компетентност да решават определени въпроси. При сравнение ще установим, че правилата, установени в ЕХМС, имат по-общ характер. Тук се говори за “съществена част от местните дела” (чл. 3, т. 1 ЕХМС), докато в ЗМСМА те са конкретно изброени в чл. 11 (образование, култура, здравеопазване и др.).
Нормативните актове определят, че основните начини за осъществяване на местното самоуправление са два - непосредствено (референдуми и общи събрания) и чрез органи, избрани от гражданите. Конкретните начини за тяхното участие в непосредственото вземане на решения са разработени в Закона за местните избори и в Закона за допитване до народа. Те определят практическите действия на държавните органи и на гражданите, и по точно на активната част от тях, при непосредственото осъществяване на местното самоуправление.
Законът за допитване до народа установява правила за местния референдум, за общото събрание на населението и за подписката. Това са начините за пряко участие на гражданите при упражняването на местното самоуправление, т.е. на местната власт. Чрез тях гражданите могат да участват във формирането на решения като гласоподаватели. Техните организации могат да влияят върху обществените нагласи и върху резултатите чрез публично изразяване на позиция по съответните въпроси. Решенията на местните допитвания имат решаващ характер. Те не се нуждаят от одобрение на държавен орган.
Законът за местните избори определя реда за упражняване правото на глас. То е залегнало в Конституцията и е част от най-важните политически права и свободи на гражданите.
Със Закона за общинските бюджети******* се урежда съставянето, приемането, изпълнението, приключването и отчитането на общинските бюджети, бюджетните взаимоотношения между общините и републиканския бюджет и режимът на извънбюджетните средства на общините.
Съгласно ЕХМС и ЗМСМА административно-териториалните единици могат да се сдружават на доброволен принцип за решаване на проблеми и задачи от общ интерес. За защитата на своите общи интереси и за поддържане и развитие на местното самоуправление общините могат да създават национално сдружение и регионални сдружения.
Националното сдружение на общините има право да: -
представлява своите членове пред държавните органи; -
разработва предложения за промяна и усъвършенстване на правната уредба на местното самоуправление; -
подготвя становища и предложения по проектобюджета на страната в частта му за общините; -
осъществява контакти и взаимодействия със сродни организации от други страни, както и да членува в международни сдружения; -
осъществява и други функции, определени с учредителния акт.
* Митков, В., Рачев, Р., “Основи на правото”, Варна, ООД “Логос комплекс”, 1992 г.
** Павлов, П., Михалева, С., “Публична администрация” - Варна, ВСУ “Ч. Храбър”, 2000 г.
*** Къндева, Ем., “Публична администрация”. Цит. Съч, стр. 17
**** Балабанова, Хр.., “Администрация на изпълнителната власт в законодателството на РБ”, София, Албатрос,2000 г.
***** Решение № 9 от 21. 09. 2000 г. на Конституционния Съд на РБ, "Държавен вестник", бр. 80/2000 г.
****** Закон за местното самоуправление и местната администрация - Обн., ДВ, бр. 77 от 17. 09. 1991 г., в сила от 17. 09. 1991 г., изм., бр. 24 от 14. 03. 1995 г., изм. и доп., бр. 49 от 30. 05. 1995 г., бр. 65 от 21. 07. 1995 г., изм., бр. 90 от 24. 10. 1996 г., доп., бр. 122 от 19. 12. 1997 г., изм., бр. 33 от 24. 03. 1998 г., бр. 130 от 05. 11. 1998 г., в сила от 06. 12. 1998 г., изм. и доп., бр. 154 от 28. 12. 1998 г., доп., бр. 67 от 27. 07. 1999 г., изм. и доп., бр. 69 от 03. 08. 1999 г., в сила от 03. 08. 1999 г., изм., бр. 26 от 29. 03. 2000 г., изм. и доп., бр. 85 от 17. 10. 2000 г., в сила от 17. 10. 2000 г., изм., бр. 1 от 02. 01. 2001 г., в сила от 31. 03. 2001 г.
******* Закон за общинските бюджети, Обн., ДВ, бр. 33 от 24. 03. 1998 г., изм., бр. 69 от 03. 08. 1999 г., в сила от 03. 08. 1999 г.; Решение № 2 на Конституционния съд на РБ от 18. 01. 2001 г. - бр. 9 от 30. 01. 2001 г.
|
