|
Разпадане на двупартийната система в България |
 |
|
Написано от Тодор Петров
|
На 27 април 1881 г. княз Александър Батенберг уволнява либералното правителство на Петко Каравелов и назначава служебен кабинет, който трябва да управлява страната до провеждането на избори за Велико народно събрание. Начело на този кабинет е поставен дотогавашният военен министър на Княжество България Казимир Ернрот - руски генерал от финландско-шведски произход, който получава задачата на всяка цена да организира изборно поражение на либералите и да прокара във ВНС едно послушно парламентарно мнозинство, лоялно към короната.
Това мнозинство трябва да суспендира Търновската конституция и да предостави на българския княз исканите от него извънредни пълномощия. В открито писмо до министър-председателя Ернрот - от 11 май 1881 г., обнародвано в Държавен вестник, монархът обяснява за какво ще използва пълномощията: той предлага да се създаде Държавен съвет, който да контролира изпълнителната и законодателната власт, както и да подготви някои необходими поправки в конституцията. На 1 юли 1881 г. ІІ ВНС в Свищов гласува княжеските пълномощия. В същия ден Ернрот подава оставка и властта преминава изцяло в ръцете на Александър Батенберг, който фактически оглавява новото правителство без премиер. Това правителство е съставено от експерти, руски офицери, дейци на Консервативната партия и има за задача да установи и укрепи новия държавен строй. Въпреки задкулисното си участие в събитията - довели до свалянето на либералното правителство, консерваторите изчакват по-нататъшния развой на нещата и на първо време заемат по-малък брой места в новия кабинет.
Положението на Либералната партия след преврата от 27 април 1881 г. е тежко и се влошава с всеки изминал ден все повече и повече. Терорът, установен от администрацията на режима на пълномощията и от руските офицери, съчетан с масови уволнения на либерални чиновници, обезсилва партията и напълно парализира нейния организационен живот. В началото на м. юли с. г. нейните най-влиятелни лидери Петко Каравелов и Петко Рачов Славейков емигрират в Източна Румелия, а скоро след това третият либерален водач - Драган Цанков, е интерниран във Враца. Върху останалите в столицата по-видни либерали се упражнява груб и неприкрит контрол. Въпреки тежките политически условия, в които е поставена, Либералната партия се отказва от варианта на въоръжена борба и предпочита временно да прекрати активната си политическа дейност.
В края на 1881 г. консерваторите преценяват, че желаното стабилизиране на властта вече е настъпило и техните представители в правителството се увеличават. По същото време започва работа и Държавният съвет, където също се оформя стабилно консервативно мнозинство - за негов председател е избран Тодор Икономов. През 1882 г. са проведени избори за ІІІ Обикновено народно събрание - с активната подкрепа на полицията и благодарение на изборния ценз, въведен в новия избирателен закон, те донасят пълен успех на консервативните кандидати. Правителството, лишено от истинска обществена подкрепа, обаче не успява да се справи с нарастващите управленски проблеми и князът е принуден отново да се облегне на Русия, като повика в Княжество България двама руски генерали - Леонид Соболев, който става министър-председател и управлява още няколко министерства, и Александър Каулбарс - назначен за военен министър. Скоро между консерваторите и руските генерали избухват конфликти и консервативните министри подават оставки, а генералите започват да търсят контакти с Либералната партия. Понеже Каравелов и Славейков все още пребивават в Източна Румелия, преговорите се водят с Драган Цанков - по това време той е едноличен лидер на либералите. Консервативната партия все повече започва да поема русофобски курс. Русофилите в нея - Тодор Бурмов, Марко Балабанов и др., я напускат и се присъединяват към умереното крило на Либералната партия, толерирано от руските представители във властта.
Прозрял истинските намерения на Соболев и Каулбарс, които искат да си послужат с либералите, за да установят в България безпартийна диктатура, Цанков скоро изоставя преговорите си с тях и сключва съглашение с водача на консерваторите Григор Начович. Опрян на тяхната подкрепа, на 7 септември 1883 г. княз Александър Батенберг уволнява правителството на генерал Соболев и назначава смесен либерално-консервативен кабинет, начело с Драган Цанков. Новото правителство възстановява действието на Търновската конституция, но след това приема да се направят поправки в конституционния текст, които силно ограничават парламентарния суверенитет. Този факт довежда през пролетта на 1884 г. до откритото противопоставяне между умерените либерали около Цанков и непримиримите либерали, групирани около П. Каравелов, П. Р. Славейков и Стефан Стамболов. Последните печелят парламентарните избори и Петко Каравелов съставя ново либерално правителство, а Стамболов става председател на ІV ОНС. Това окончателно санкционира първото голямо разцепление в старата Либерална партия.
Следващото голямо разцепление е през юли 1886 г., когато от Либералната партия на Каравелов излизат привържениците на Васил Радославов - тогава министър на правосъдието, който напуска правителството, недоволен от примирителното му отношение към руските интриги срещу княз Александър Батенберг. Либералите - радослависти публикуват самостоятелна партийна програма и започват да издават свой вестник.
Превратът срещу княза, както и контрапревратът през август 1886 г., довеждат до скъсването между Петко Каравелов и Стефан Стамболов. Привържениците на бившия революционер, недоволни от поведението на премиера при детронирането на българския монарх, а и след това, се отцепват в отделна Народнолиберална партия, която постепенно се превръща в бастион на българския национализъм и главна преграда пред руското имперско влияние в страната.
Така у нас се появяват пет партии, макар че на първо време в политическия живот на страната доминира само една от тях - стамболовистката, а другите почти прекратяват организационното си съществуване.
|
|