Българската Либерална партия се появява извикана от нуждите на живота. Тя е призвана да защитава при дебатите за принципите и началата на Търновската конституция интересите на широките дребно-буржоазни народни маси, собственици и производители (гръбнака на нашенската средна класа), които тогава са голямото мнозинство в обществото ни. В същото време, още в недрата на Османската империя, се полагат основите на реалния капитализъм, който именно при управлението на Либералната и Народнолибералната партия ще тласне силно напред развитието на нашата държава.
Така се потвърждава изискването “реалният капитализъм (да) е този на либералната демокрация”, а защитата на свободния пазар се свежда до “просто прилагане в сферата на икономическия живот на убеждението, че човешкото общество би функционирало най-добре, когато на хората се предостави свобода да осъществят на практика жизнените си планове, ограничавани единствено от закона”.
Българският либерализъм има своите наченки във Възраждането. Ще ги открием при самоуправляващите се бедни селски и градски общини, при (своеобразна ограничена степен на политическо самоуправление), борбите около учредяването на Екзархията (23 януари 1871 г.) и избора на екзарх Антим І (16 февруари 1872 г.), като целта е не само утвърждаването на независима църква и духовно единство на формираната вече българска нация, колкото трупането на опит на обществения фронт и на безценен опит, проявен при работата и взетите решения на Първото Велико народно събрание в Оборище (12-16 април 1876 г.), и особено на Учредителното събрание, изработило Конституцията ни (10 февруари-16 април 1879 г.).
Днес наистина имаме право да се гордеем с нейните достижения, но не бива да забравяме, че те са факт и благодарение усилията на Петко Славейков с неговата знаменита реч против сената на 27 март 1879 г. (“Ако допуснем (приемането на сената - б. м.), ние ще бъдем непоследователни, защото едва що вчера узаконихме конституцията си, че няма и не може да има съсловия у нас”.) и на Петко Каравелов, който в речта си против доклада на комисията за Органичния устав, недвусмислено отбелязва: “комисията трябваше да се ръководи само от един принцип, по който са се ръководили всичките законодатели, а именно: учрежденията и законите трябва да принасят колкото е възможно по-малко зло и повече полза.
…И що виждаме в тоя рапорт, който ни представя комисията? Наместо принципи, някакви си четири начала, подплатени с консервативен вятър. Наместо тезиси - гвачка”.
Така става възможно в основния ни закон да фигурират текстове, уреждащи гражданските свободи в България. В тях са заложени най-добрите достижения на европейската обществено-политическа мисъл, незагубили своето значение и до днес. От този дух са проникнати глава 12, дял 8, дял 9, дял 10 и други., както и членовете, засягащи широките избирателни права (чл. 86), забраната на робството (чл. 61), изискването държавата да се управлява точно според законите (чл. 43), а универсалните граждански права да са съчетани с националните въжделения (чл. чл. 56, 60, 62, 63, 64, 66). “Следвайки принципите на икономическия либерализъм, Търновската конституция не е детайлна при уреждането на икономическите отношения. Обявявайки като принцип частната собственост за неприкосновена (чл. 67), прокарвайки принципа на националния суверенитет, основният закон регламентира редица ограничения за собствеността на чуждестранните граждани (чл. чл. 62 и 63), както и при приоритета на общодържавните над частните интереси (чл. 68)”.
Конституцията регламентира държавно-политическото устройство на страната, осъществявайки принципа на разделение на властите и придържайки се към формата на конституционната монархия (ако и с делегирана голяма власт на монарха - чл. 152), разбирана обаче като коронована демокрация.
Именно заради това П. Р. Славейков ще я защитава до края на живота си като най-скъпо народно достояние и ще напише една от най-проникновените си статии “Има Конституция - има свободен български народ”, в която заклинателно ще акцентува: “Има конституция - има свободен български народ, няма конституция - има роби на немци, на консерватори, на лъжелиберали. Търновската конституция, каквато и да е … не е умряла за нас, не е загинала за народа и няма да загине, додето сам народът не склони да я тури в гроба. А народът няма да склони на това, няма да погребе той своята светиня”.
В този дух са и усилията на Петко Каравелов. В серия от статии във в. “Независимост” той защитава свободата на печата като “правото на всекиго свободно да изказва пред печата своите мисли или да привожда чуждите мнения под общото за всяко действие условие да не нарушава правата на друго лице или общество, чрез оскърбление на лицето, религията, нравствеността, възбуждане към нарушението на спокойствието и прочие”, размишлява за основата, върху която се крепи материалното гражданско право, което “никога не може да върви отгоре надолу - от законодателя към народа, а обратно - от народа към законодателя…
Трябва да дирим друг двигател освен законодателя. Това нещо ще бъде съдебната практика…”, както и за качеството на законодателната дейност у нас: “ние се стремим да внасяме колкото се може повече законопроекти… грижим се за количеството, а не за качеството. Не е ли по-добре да се мисли преди съставянето на законопроекта, нежели после приемането му да съзнаваме, че той нищо не струва”. Каравелов остро критикува устава на Държавния съвет в Княжеството (“Държавният съвет”) и дебело подчертава кой е сюзеренът върху действията на правителството: “Главната черта, която отличава конституционните правления от неконституционните, лежи в правото на народа посредством своите представители да държи в свои ръце висшата контролна власт върху действията на правителството. Те имат пълна власт да откажат кредит, без който правителството ще се превърне в нула. Правото на народа върху вотирането бюджета създаде парламентарния режим. За да могат работите да вървят добре, необходимо е щото да бъдат разделени функциите на двете власти - изпълнителната и законодателната”.
За съжаление в България не се появяват системни трудове върху идеологията на либерализма. Ние нямаме своя Джон Грей (автор на капиталното изследване “Либерализмът”). Причините ще ги търсим в няколко посоки. От една страна “идеята за едно дребнобуржоазна равенство и за едно преуспяващо общество се оказва утопична”. От друга - както справедливо посочва Юрдан Юрданов, “бързо развиващите се у нас събития не дадоха на Либералната партия да създаде своя обществено-политическа програма, камо ли своя идеология, тя отиваше със събитията и се ръководеше само от историческото национално чувство, което движеше самия народ”.
От трета - ако и да изпълнява функциите на общонародна партия, на национално движение за демокрация и просперитет, Либералната партия още в началото на 80-те години на ХІХ век е вече с оформени крила и изявени лидери, които - предпочитайки практическо прилагане на принципите на либерализма, инициират поредица от разцепления и разединения, водещи началото си от 12 февруари 1884 г. и продължили и след образуването на Националлибералната партия на 29 ноември 1920 г., която след това се цепи цели осем пъти…Независимо от посочените констатации, и в България се прави опит за теоретично-концептуално осмисляне на бедите и пропуските, допуснати от родните либерални партии. През 1926 г. вече цитираният Юрдан Юрданов издава прелюбопитното свое изследване “Българския либерализъм”, единственото известно ми по-пълно изследване по интересуващите ме проблеми.
Без да претендира за авторитетност от последна инстанция, Юрданов разкрива основните проблеми, с които се сблъсква българският либерализъм в периода 1879-1913 година. Изложението му е точно и стегнато, а обобщенията не са загубили актуалната си сила и днес.
Според Юрданов родният либерализъм успешно изиграва ролята си през 1879-1887 г., тъй като тогава той се развива върху базата на натуралното стопанство, а не “на градския индустриализъм, който е основата на западноевропейската демокрация”.
Много ценни са наблюденията му за генезиса и възхода на радикалното националистично и либерално течение, формирано около Стамболов и д-р Васил Радославов, което е против монархическото управление и Русия и е за “едно пълно демократическо управление, почиващо върху нашата Конституция, без да отива до републиканизъм”.
Много висока (и с право!) е оценката, която Юрданов дава за събитията от 11 август, тъй като “историята на новата българска държава не датира от създаването на Конституцията в Търново или от подписването на Берлинския договор, а от 11 август 1886 година. Всичко по-рано е една печална предистория, в която има много поука, но трябва да се забрави, защото е пълна с глупости и злини”.
Юрдан Юрданов безпогрешно открива връзката между възхода и популярността на националистическото движение и внасяните от него сътресения в Либералната партия, тъй като “я поставяше на изпитание като политическа организация”. За изследвача е вън от съмнение обстоятелството, че новата Либерална партия на Стамболов “постави националните интереси, независимостта и свободата на своя народ в основата на свойта външна политика”, както и че между 1887 и 1894 г. се води продължителна борба между националистическата и русофилската доктрина на чисто българска почва. Важен и много ценен е и друг един извод на Юрданов, отнасящ се до характеристиката на Стамболовата епоха - това е времето, в което “борбата между либерализма и консерватизма у нас се развива на икономична почва и дето този последния постепенно се просмуква в самия либерализъм и захваща да го разяжда и да взема неговата икономическа база при новото наше развитие”.
Продължавайки своите плодотворни търсения и обобщения, Юрдан Юрданов неизбежно стига и до определящите за сломяването на родния либерализъм стопански и интелектуален фактор. Според него в икономическия живот “либерализма не можа да изиграе тази роля, която така решително смело изигра в политиката”, като “наложи националната държава на българския народ и му даде политическия образ в обществото на другите народи”.
Той “не можа да свърже политическата независимост на страната и националната държава с развитието на националните производителни сили и с подобрение положението на масите. Исторически той е оправдан, защото той не можеше да надскочи боя си. Но в това историческо оправдание той трябва да намери така също и своя теоретически недостатък”, дължащ се и на отдръпване от него на голяма част от интелигенцията, която се интересува от решаването не на държавния, а на обществения и социалния въпрос.
Важно е прозрението, че на промишлено-финансовата сила на русофилския консерватизъм “не можа нищо друго да противопостави, освен своето русофобство и обединителната идея на българския народ”.
По тази причина, именно при управлението на Народнолибералната партия през 1903-1908 г. лидерите й се опитват да дадат на либерализма “истинската база - развитието на нашите производителни сили, но тази база фактически беше в ръцете на консерваторите, на Народната партия”.
Юрдан Юрданов безпогрешно открива слабостта в провежданите от народните либерали реформи, довели и до загуба на обществена популярност и до падането им от власт: “Тези всички реформи, ясно беше, се правиха от чисто държавна цел, а не вследствие на едно обществено съзнание, което да се наложи и обедини в себе си голяма част от народа”, поради което “всяка една стопанска реформа не се преценяваше от точка зрение на нашето общонационално стопанство, вземано като едно цяло, а от гледна точка само на държавата или само на бранша, в който тя се прилагаше”.
Това води след себе си реванша на консерваторите - русофили, наметнали плаща на демокрацията, които се докопват до властта и вземат инициативата по националния въпрос от либералите. То има фатални последици за страната, води до първата национална катастрофа и до връщането на либералите на власт “когато възможностите за поправяне на поразиите са много малко и са ограничени в много тесен периметър”.
Независимо от песимистичните финални редове в труда на Юрдан Юрданов, е резонно да се отбележи, че българският либерализъм има регистрирани определени успешни проявления у нас.
Те са свързани най-вече с управлението на Петко Каравелов, Стефан Стамболов, втория стамболовистки кабинет и отчасти с изявите на либералната концентрация на Васил Радославов, опитала се да осъществи във военно време основните задачи, стоящи пред държавата ни - защита свободата на гражданите и организациите, националното обединение, икономическия възход, интеграцията с водещите европейски държави Германия и Австро-Унгария, оказали се стожери и на българския либерализъм.
Той до голяма степен се превръща в заложник на неуспешно реализирания български национален идеал. Възходът му е свързан с утвърждаването и защитата на Търновската конституция, с успешното отстояване на Съединението и независимото развитие на страната в периода 1886-1894 г., с икономическия и културен възход през 1903-1908 г., както и с опита за национално обединение през 1915-1918 година.
Трагичният завършек на 40-годишните усилия за свободна, единна и силна България на 30 септември 1918 г. прекършват смъртоносно както страната, така и емблематично свързаните с нея либерални формации.
Може да се предположи, че при една добре структурирана и голяма Либерална партия септемврийската трагедия от 1918 г. би могла да бъде избегната или ограничена до поносими граници. Вместо това наблюдаваме колебливото и противоречивото управление на Малинов (21 юни-28 ноември 1918 г.). В основните си насоки то продължава Радославовата политика, но в стремежа си да сключи примирие със Съглашението на всяка цена през есента на 1918 г. пренебрегва съюзническите задължения и националните ни интереси и допуска разслабването на Южния фронт. Нещо повече, самият Александър Малинов смята този свой ход за гениална хитрост. Запитан на 28 септември 1918 г. от бившия министър на обществените сгради, пътищата и благоустройството в кабинета на Радославов - Добри Петков какви мерки са взети за укрепването на фронта, отговаря доста самодоволно: “Аз поисках да си послужа с разслабване на фронта, за да имам оправдание пред съюзниците за влизането ми в преговори с противника за сключване на примирие и мир”.
В никакъв случай не бива да се пренебрегва заговорът от Централния затвор на Стамболийски и Никола Генадиев (те са там като виновници за Деклозиеровата афера) за разлагането на Южния фронт при помощта на бившия командир на Втора армия ген. Иван Луков като целта е ни повече, ни по-малко включването на България в Югославски съединени щати!
Въпреки допуснатите гафове от правителството, Александър Малинов регистрира и определени постижения, свързани най-вече с потушаване на септемврийския войнишки метеж на 30 септември и защитата на българския характер на Северна Добруджа пред съюзниците, увенчала се с успех на 15 септември същата година. Въпреки това обаче в края на 1918 г. в България либералната демокрация не само търпи окончателен крах, България губи не само своя ХХ век, но и нейното бъдещо развитие (съвремеността й) се оказва, че “не е подобрение на съществуващия дотогава ред” (Франсис Фукуяма).
Напротив, сгромолясването на националнообединителната доктрина съвпада с краха на националния идеал, настъпва времето на тоталитарните мегамитове, а това логично води и до края на историята на България. Прав се оказва Джон Грей, когато посочва, че “Либерализмът в своята класическа форма е политическата теория на новото време” и че “Що се отнася до политическата сфера, Първата световна война разрушава либералния свят, царувал в столетието между 1815 и 1914 г.”.
Така протубернасите и катаклизмите, преследващи България между 1885 и 1918 г. опровергават оптимистичните изводи на Фукуяма за “Велика Либерална революция”. Впрочем и самият той в прочутия си есеистичен трактат “Краят на историята и последния човек” признава, че историята не е сляпа поредица от случки, а изпълнено с мисъл цяло, в което човешките идеи за политически и обществен ред се развиват и изчерпват и ако “сме достигнали точката, в която не можем да си представим наличието на друг свят, в който бъдещето ще представлява коренно подобрение на сегашния ред, то тогава би трябвало да приемем под внимание възможността сегашната история да е достигнала своя край”.
Като добавка ще посочим прозрението на Пол Рикьор, поднесено в студията му “Писането на историята и представянето на миналото”, в която уточнява, че и “историята се различава от останалите социални науки и най-вече от социологията по това, че поставя акцента върху промяната и върху различията или отклоненията, засягащи промяната. А промените, различията или отклоненията съдържат явно времево измерение”.
В нашия случай то съвпада с края на 1918 г., потвърждавайки по блестящ начин теорията на Кондратиев от 1925 г. за дългите вълни (в България тя обема пълен 46-годишен цикъл - 1872-1918 г.), имаща в началото си катаклизми и стълкновения и приключила сгромолясващо след световния конфликт от 1914-1918 г. Развитието на страната между 1919 (27 ноември - подписването на Ньойския диктат) и 1944 (9 септември - превратът, след който страната става съветски сателит) е в основни линии пародийно-зловещ римейк в политиката, икономиката, финансите и културата на вече преживяното с някои допълнителни нюанси - от земеделска диктатура (след 21 май 1920 г.) и преврат срещу нея (9 юни 1923, в който участва и либералът Боян Смилов) до царски безпартиен режим (23 ноември 1935 г.), от сближаване с Югославия при звенарите след 19 май 1934 г. до освобождаване с немски войски на “новите земи” - 17/19 април 1941 г., от обожествяването на монарха Борис ІІІ до успешния референдум за република на 8 септември 1946 г. и възхода на новия вожд и учител на народа Георги Димитров, подвизавал се като премиер от 23 ноември 1946 до 2 юли 1949 г.
През септември 1944 г. страната губи своята независимост. Логично е да приемем, че историята й, творила преимуществено конфликти и решавала малко от належащите й проблеми, приключва с подписването на Ньойския диктат, раждайки “синдрома на нестаналата България” (Михаил Неделчев)
Самата държава загива на 9 септември 1944 г. за повече от 45 години, което съвсем не е случайно, тъй като деветосептемврийският преврат завършва успешно и в дългосрочен план замисленото на 9 август 1886 г.
Вероятно и затова дълго време се спореше дисциплината “Българска история” в учебниците в какви граници да се изучава (щом настъпиха демократичните промени) - до 1918 или до 1944 г., а в доскорошния официален герб на страната (до 1991 г.) заедно с годината на създаването й - 681 (друг е въпросът доколко тя е научно коректна и достоверна) фигурираше и тази на кончината й - 1944…

Списък на използваните документи и литература:

1. Александър Малинов, "Спомени от нашата нова политическа история", С., 1993.
2. Алманах "България 20 век", С., 1999.
3. Ангел Цураков, "Правителствата на България", част първа, 1879-1913, С., 1996.
4. Ангел Цураков, Енциклопедия "Правителствата на България 1879-2001", С., 2001.
5. Биографична бележка към "Време е да видим Россия освободи ли ни?", С., 1994, на Александър Миланов.
6. "България и Балканите", том 2 "Съвременна България", С., 1996.
7. "Български конституции и конституционни проекти", С., 1990.
8. Величко Георгиев, "Образуване на Националнолибералната партия", в "Известия на българското историческо дружество", т. XXX, 1977.
9. Величко Георгиев, Стайко Трифонов, "История на българите 1878-1944 в документи", том I, 1878-1912, част първа, С., 1994.
10. Вестник "България", 1907 г.
11. Вестник "Демократ", 1907 г.
12. Вестник "Пряпорец", 1907 г. и 1908 г.
13. Вестник "Свобода", 1919 г. и 1920 г.
14. "Виновниците за погрома на България през септември 1918 г.", С., 1927.
15. "Време и съвременници", том 1, С., 1999.
16. Глава "Една кризисна година", дял I, "Възход и падение" от "История на България 1878-1944", том 3, 1999.
17. Димитър Саздов, "Демократическата партия в България 1887-1908", С., 1987.
18. Добри Ганчев, "Спомени за княжеското време", С., 1973.
19. Елена Стателова, Радослав Попов и Василка Танкова, "История на българската дипломация 1879-1913", С., 1994.
20. Енциклопедия България, т. 2, С., 1981.
21. "Етюди, критици, рецензии", С., 1978.
22. Жеко Попов, "Бурният живот на Димитър Петков", С., 1998.
23. Жеко Попов, "Народно-либералната (стамболовистката) партия в България 1903-1920", С., 1986.
24. Изд. на БАН, том 2, С., 1981.
25. "История на българската дипломация 1879-1913".
26. "История на Източния въпрос".
27. Йорданка Гешева, "Министерската отговорност в България", сп. "Демократически преглед", кн. 38, зима 1998/99.
28. Константин Терзиев, "Стефан Стамболов", С., 1993.
29. Милен Куманов, "Политически партии, организации и движения в България и техните лидери 1879-1949", С., 1991.
30. "Обвинителен акт против Рачо Петров, д-р Петър Гудев, д-р Никола Генадиев, ген. Михаил Савов, Иван Халачев по обвинението им в нарушение на Конституцията чрез систематическо нарушение на законите и във вреда, причинена на държавата за лична полза., част III, глава I, Обвинение на бившия Министър-председател и Министър на вътрешните работи д-р Петър Гудев в нарушение на Конституцията и вреда, причинена на държавата за лична полза", С., 1913.
31. Петър Пешев, "Исторически събития и деятели от навечерието на Освобождението ни до днес с бележки за живота им".
32. "Политическия строй", С., 1931.
33. "Програми, програмни документи и устави на буржоазните партии в България", 1879-1918, С., 1992, съставители Веска Николова и Димитър Саздов.
34. "Против пропорционалната система", С., 1906.
35. "Работа", С., 1932.
36. Ричард Крамптън, "Кратка история на България", С., 1994.
37. СбНУ, 1891, кн. 6.
38. СбНУ, 1892, кн. 7.
39. СбНУ, 1892, кн. 8.
40. "Социализъм", С., 1905.
41. "Спомени", С., 1943.
42. Стенографски дневници на ІХ ОНС, С., Държавна печатница, 1899.
43. Стенографски дневници на Х ОНС, I редовна сесия, С., 1900.
44. Стенографски дневници на ХІ ОНС, I извънредна сесия, С., 1901.
45. Стенографски дневници на ХІІ ОНС, І извънредна сесия.
46. Стенографски дневници на XIII ОНС, III редовна сесия, С., 1906.
47. Стенографски дневници на XIII ОНС, IV редовна сесия, С., 1907.
48. Стенографски дневници на XIII ОНС, V редовна сесия, С., 1908 г.
49. Стенографски дневници на ХVІІ ОНС, С., 1914.
50. Стефан Баламезов, "Конституционно право", част I, С., 1993.
51. "Стефан Стамболов и делото на стамболовизма", Плевен, 1925.
52. Съчинения, том 3, "Дневник", С., 1987.
53. Тодор Галунов "Втората национална катастрофа. Процесът. Виновниците", В. Търново, 1998.
54. Туше Влахов, "Криза в българо-турските отношения 1895-1908", С., 1977.
55. ЦДА, ф. 3, опис 8, а. е. 1045, л. 125.
56. ЦДИА, ф. 105, опис 1, а. е. 627, л. 1.