|
НЛП и нейните начала |
 |
|
Написано от Борислав Гърдев
|
Народно-либералната (Стамболовистка) партия е пряк приемник и последовател на Либералната партия, създадена на 27 юни 1879 г., която в съзнанието на обществото е наричана Народна Либерална партия.
Тя се оформя като течение още в Учредителното народно събрание, но официално заявява за съществуването си след като в бр. 1 на Славейковия вестник “Целокупна България” (20 юни 1879 г.) е отпечатана неговата разработка “Програмата ни”. Тя малко трудно може да претендира за цялостна и разгърната програма. В нея обаче е застъпена основната задача, която ще преследват либералите в обществено-политическата си дейност - обединението на разпокъсаните български земи и създаването на единна и могъща държава: “Това, към което засега има да се домогваме и което най-много желаем е: дано тези, които имат в ръцете си юздите на Европейската политика да се решат да обърнат сърцата си към нас с най-чиста любов и да поработят, за да въздигнат в нашата страна здание, достойно на просветената им християнска съвест, ако искат да запредварят ужасните потресения, които непременно ще последват, ако това не бъде. Биват моменти, които никой не желае, но които непременно трябва да последват. С една такава само надежда ний усещаме себе си задължени да потраем, да почакаме и ще чакаме. Но ако, най-после видим и се уверим, че Великите сили злоупотребително искат да задържат всемогъществото на силата си само за да проточат трайността на нашето тежко съществувание, то, казваме го, не ще ни бъде възможно да се въздържим да не прибегнем до собствените си сили, които ако и твърде слаби, не могат да не бъдат по само себе си меродавни.
Фактът, който не трябва да се мине с премълчаване е, че догдето ний българите живеем на бащините си огнища скрепени о земята, дето са гробищата на дедите и прадедите ни, по бреговете на Дунав, Марица и Вардар, по снежните върхове на Балкана, по влажните и сенчести дъбрави на Доспат и по каменистите отлози на Шар планина и днес, и утре, и винаги ще сме противни на туй изкуствено разединение, което ни сполетя в часът, който повече от всекой друг път вярвахме, че сме близо до целта си явно е, че ний ще желаем, защото не можем да не желаем, а като желаем, разбира се, и ще работим, и ще се борим против пречките на обединението си и няма да се отстъпим, нито да се отвърнем от тази си цел, дотогаз, докато не се слеем и съединим като един народ в една Държава”.
Либералната партия се оформя напълно през есента на 1879 г. Вече са конституирани централно ръководство, разгърната e програма, отразяваща основните политически възгледи на либералите, създадена от Петко Каравелов и публикувана във в-к “Целокупна България” (бр. 44-45 от 14 декември 1879 г.), изявени лидери от ранга на П. Каравелов, П. Р. Славейков, Др. Цанков, Ст. Стамболов, както и организирани членове, изпълняващи решенията на централното либерално бюро и влияещи му със своите разбирания по места.
Либералната, а по-късно и Народнолибералната партия, защитава интересите на мнозинството от селските стопани и на градската дребна и средна буржоазия, преди да се появи едрият капитал, част от който - предимно австрогерманофилският, гравитира към политиката на стамболовистите.
Основен недъг у либералите е крехкото единство на върха, сред изявените му лидери, което влияе негативно върху организационно-структурното й и идеологическо състояние. Още сред либералите-учредители откриваме представители на две течения - умерено (в лицето на Др. Цанков), защитаващо интересите на средната буржоазия и крайно (в лицето на П. Каравелов, П. Р. Славейков, малко по-късно Ст. Стамболов и З. Стоянов), защитаващо дребната селска и градска буржоазия. Те съжителстват в относително равновесие до есента на 1883 г. като първата пукнатина на разцеплението откриваме още в програмата на либералите от 20 януари 1882 г.
Успоредно с това не бива да се забравя, че в този свой ранен период от съществуването си Либералната партия управлява страната от 24 март 1880 г. до 27 април 1881 г., от 29 юни 1884 г. до 9 август 1886 г., от 12 до 16 август с. г., от 16 август 1886 г. до 28 юни 1887 г. и от 20 август 1887 г. до 19 май 1894 г.
Цялостна и обхватна програма на либералния кабинет откриваме в уводната статия на бр. 1 от 27 август 1880 г. на в-к “Независимост”.
Преди всичко се акцентува на старанието на правителството “да изнамираме и положиме здрави основи и начала, неизбежни за всестранното развитие на народът в Княжеството, както и в другите места на Балканский полуостров”.
За да може народът да развие своите заложби “трябва да му се изработят такива закони и установления, които би могли да послужат най-сгодно за достижението на тази цел”.
По тази причина “За основание или по-добре да речеме, скелет на държавното ни устройство ни служи нашата конституция, на която трябва да си погрижиме, да облечеме здравите ребра със здрави мускули и живци (нерви)”.
В тази си дейност управляващите се ръководят от пределни начала. В администрацията “ще са застъпваме за началата на пълното самоуправление. Ще са завземаме за това, щото народът да участвува колкото е възможно в по-голем размер в управлението, за да може да са разпорежда сам със своите дела, които той и най-добре познава”. Към народното просвещение “ще обърниме особено внимание. Училищата образуват и създават умната народна сила и затова те трябва да се устроят така, щото да можат да подготвят народния подмладък за служба на оная цел, която нашият народ по своето си ествествено положение трябва да постигне” (обединението - б.м.). Училището е призвано да дава на подрастващите реални знания, знания за живота”, а за организацията на просветата “у нас трябва да се грижи държавата”.
Управниците добре разбират, че от “устройството на правосъдието зависи и економическото развитие и напредък на нашите граждани”. За да може то да служи “в полза на народът, трябва да се постави на колкото е възможно по-прости основи и да бъде достъпно за секиго”. Във връзка с нерешения национален въпрос либералите обръщат особено внимание на армията. Любапитно е, че акцентът е поставен не само върху “казармската дисциплина”: “Дисциплината, която е нужна за изпълнение на войнишките длъжности, трябва все повече да се заменява със съвестта и одушевлението на народната мисия, което ще постигнат нашите войници в училището”. В тази насока “Войнишките знания в училището трябва да бъдат задължителни, а за това трябва да се грижи държавата”.
Особено внимание се обръща на “економическото народно благосъстояние” - “Економическата сила на един народ е оная сила, на която произтичат и се хранят всичките други сили, които са в състояние да повдигнат и онапредят народа. Економическото състояние на един народ зависи от производителните работнически сили, които се развиват в същия народ, и от естествените богатства и условия, които съществуват в земята. Държавата е длъжна да изпита подробно производителните условия на различните места в земята и според това да предприема и съответните мерки за образуванието и упътването на работническите сили на производителната работа. Економическата част на народа никога не трябва да се оставя на промисълът, волята и силата на частни лица. Държавният бюджет за подигане и онапредявание економическото положение на нашия народ трябва да представлява постоянно най-голямата цифра от всички други стръки”.
Най-важното дело на всяка държава се явява “организиранието на финансиите”. Според либералите “Твърде много зависи от разхвърлянието и събиранието на данъка и неправдите при това най-лесно можат да разпалят незадоволствието в народа. Но за това тоя въпрос е един от най-деликатните и още е отворен за всичките въобще държави. Той, въпросът, се намира във всичките парламенти (събрания) при решаванието на бюджетите постоянно на дневний ред”.
Либералните управници защитават принципа, че “Държавните приходи трябва да се събират по-много чрез непосредствений данък, отколкото чрез посредствений. Данъкът трябва да е непосредствен и праведен, т.е. всекий гражданин трябва да плаща данък според фактическото си имущество и економическо състояние”.
Външната политика на управляващите е ясна и конкретна - “нашата политика може да бъде само една, а тя е оная политика, която се стреми към освобождението и съединението на целокупния български народ в едно определено цело на Балканский полуостров” Желанието е органически вплетено в суровата реалност - “нашата вънкашна политика би трябвало засега да съблюдава към великите сили ония отношения, които й налага Берлинския трактат; а към съседните народи на Балканскиий полуостров треба да развива най-искрени отношения”, като в отношенията със Сърбия се стига до романтично-фантастични обобщения, тъй като “ако нашите отношения с другите неславянски народи са еднакви, то интересите на България и Сърбия са едни и същи и общи. И двата народа требва да се вардят от едни и същи опасности, да осъществяват едни и същи цели. В следствие на това за отстранение и задоволение на тия общи опасности и за достижение на тия общи цели тия два народа трябва да образуват и своите сили на еднакво”, при което “Съюзът на балканските народи доколкото е възможно, за по-успешното осуществение на общите цели и за опазвание на държавните им добиви, братството - даже и единството между българския и сръбския народ, до по-доброто и по-сигурното тяхно развитие във вътрешното обществено и държавно отношение и за достигвание колкото са може по-голямо благосъстояние и душевно развитие - това ще ни бъде най-главният пункт в програмът на наша външна политика”.
През своето развитие Либералната партия твърдо защитава Търновската конституция. Тя води продължителна и безкомпромисна борба за възстановяването й след преврата на 27 април 1881 г. до 7 септември 1883 г., а когато на 7 септември 1883 г. Драган Цанков се съгласява Конституцията да бъде изменена в умерено-консервативен дух, се слага началото на нейното разцепление. Либералите-цанковисти се откъсват на 25 юли 1884 г. и пет години по-късно на 13 декември 1899 г. възвестяват началото на Прогресивнолибералната партия. Продължител на Либералната партия е крилото на крайните и непримиримите, оглавявани от Петко Каравелов. Всъщност непоследователност и безпринципност сред либералната върхушка откриваме в януарската им програма от 1882 г. по най-важния вътрешнополитически въпрос - за възстановяването на конституцията. В нея е записано, че Либералната партия е за смесено правителство с председател “повикан за тази цел от Негово Височество за преглеждане на Конституцията от ВНС”. Точно това се съгласява да стори на 7 септември 1883 г. подписалият протокола Драган Цанков, съставяйки смесено правителство и тъкмо тази му постъпка настройва срещу него П. Р. Славейков (“Размишления върху положението ни”, 1886 г.) и отсъствалият от софийската сбирка Петко Каравелов. Привържениците на Цанков приемат на 10 октомври 1883 г. “Проект за устав на Народната Либерална дружина” с текстове, предвиждащи “членове - до живот, членове - местни, членове - външни, членове - временно отсъстващи и от почетни членове” и “стареи, включващи председателят, подпредседателят, главний комитет и съхранителите”. Драган Цанков е избран за почетен член на Либералното бюро на 22 ноември 1883 г. Изработен е привременен устав на Народната либерална партия от 23 ноември 1883 г., в който са вкарани много важните членове 11 и 12 - “всяка дружина изработва временния си правилник” и “за всеки важен въпрос централното бюро взема предварително мнението на местните бюра”, с които се цели единството около един от либералните лидери - Драган Цанков.
На 5 декември 1883 г. е гласуван Закон за изменение на Конституцията, след което става факт окончателното разделение на Либералната партия на “две отделни политически групировки, които се оформят в отделни партии”. Започналите идейни и социални разслоения в обществото, трасират пътя на последвалите разцепления - 12 февруари 1884 г. и 20-25 юли 1884 г., с двете възвания на Цанков към Либералната партия и съмишлениците му, в първото от които той разграничава конституционния либерализъм, на който е привърженик, от радикализма на Каравелов. На 21 март 1885 г. уволненият вътрешен министър Никола Сукнаров прави неуспешен опит да състави самостоятелна партия, а през юли-август 1885 г. около в-к “Независимост” се оформя ново либерално течение, начело с Димитър Петков, Димитър Ризов и Захарий Стоянов. Следва появата и на новата Либерална (Радославистка) партия, включваща кръга на подалия на 5 юли 1886 г. оставка правосъден министър д-р Васил Радославов, в който влизат още Т. Иванчов, Ив. Касабов, Ив. Стоянов, Д. Вачов. Радославистите започват да издават от 19 юли 1886 г. “Народен вестник”. На 5 октомври 1884 г. е подписан съюз между Либералната и Консервативната партия - от Цанков, който търси помирение между трите водещи формации в страната на 10 октомври с. г., но е париран от Каравелов два дни по-късно. Това води до временно обединение на консерватори и цанковисти в патриотичен (“Великобългарски” според Григор Начович) съюз, просъществувал от началото на февруари до юли 1885 г. и разпаднал се поради липса на сходна позиция у съюзниците относно династическия въпрос в България, но оказал се благоприятна среда за подготовката на преврата от 9 август 1886 г. що се отнася до хората на Драган Цанков. В противовес - на 22 май 1890 г. привържениците на Стамболов обявяват създаването на Народнолибералната партия, продължителка на старата Народна Либерална партия, а на 5-6 август 1894 г. в Черната джамия П. Каравелов разработва програмните начала на Демократическата партия - избрано е и нейното ръководно тяло.
На фона на тези, а и последвалите до 19 май 1934 г. още много разцепления, постигнатото от Либералната партия е наистина със скромен мащаб. Тя се стреми да укрепи в политико-икономическо положение Княжеството и да не допусне (първоначално до 6 септември 1885 г. компромисът е само към Русия) намесата на външни сили в управлението на вътрешния живот на страната. В икономическата област обаче либералите допускат слабости. От нея действително са прокарани много закони в парламента (за Българската народна банка на 31 октомври 1880 г., за Сметната палата на 14 декември 1880 г.), но нито един, който да насърчава развитието на промишлеността (той ще стане факт при Стамболов едва на 6 ноември 1892 г.). Стремежът е запазване на дребната частна собственост чрез държавно регулиране, а това затормозява развитието на капитализма в България. Затова е логично след трусовете между 11 август 1886 г. (превратът и контрапревратът срещу и за княз Александър І) на власт да застане Стефан Стамболов - първо като главен регент, а след това и като премиер. И ако отначало той управлява в съюз с консерваторите-патриоти Стоилов и Начович, още през 1887-1889 се замисля за програмните начала на своята Народнолиберална партия. Те се появяват на страниците на в-к “Свобода”, бр. 81 от 5 септември 1887 г. и бр. 243 от 11 февруари 1889 г., а след като на 1 май 1890 г., в качеството си на шеф на Централното либерално бюро, Димитър Петков изпраща окръжно в провинцията за създаването на партийни бюра, след откриването на паметника на Ботев във Враца на 22 май 1890 г., се осъществява и официалното легитимиране на Народнолибералната партия.
Именно Народнолибералната партия на Стамболов и Петков ще тласне развитието на страната напред, тъй като “реалният капитализъм е този на либералната демокрация”. Еманация на тези изисквания се явява Стамболовистката партия, чийто първи устав е изработен през май 1892 г. В него са формирани основните цели на организацията, която осмисля себе си като общонародна. Партията работи “за независимостта и свободата на целокупното ни отечество. За укрепване престола на НЦ Височество Княза Фердинанда; да пази правдините на народа, осветени от Конституцията; а също така да поддържа днешния режим до консолидирвание на положението.
Към Народната либерална партия принадлежат всички ония български граждани, които имат присърце отечествените интереси и споделят нейната програма.”.
В този устав се прокрадва и определен полицейски уклон, що се отнася до задължението на членовете на дружините и либералните бюра “да работят за осъществление на програмата и да следят за поведението на противниците; да вземат своевременно нужните мерки за осуетяването на кроежите им и да донасят на централното либерално бюро за техните действия”, както и за грижите им на избори за селски и градски общини, окръжни съвети и народни представители “да вземат нужните мерки да се избират лица, принадлежащи на партията”. Самочувствието на Нарднолибералната партия най-вече в мисията й по защита на Конституцията, независимостта на страната и нуждите на народа, проличава най-добре в речта на министър-председателя Стефан Стамболов пред ІV ВНС във В. Търново на 17 май 1893 г., в която той заявява: “На нашата партия, на която се паднаха много работи да извърши в полза на страната, падна се също и тази чест да преработи основния закон, според както изискваха съвременните нужди на народа. Махнаха се някои работи неприспособими и узакониха се други, въведени от самите времена и обстоятелства, които прекара нашия народ. В продължение на 15 години Конституцията бе спряна, биде възстановявана, тъпкана, ритана и пр., но все си тя беше свещената книга, по която се ръководеха всички правителства. И даже тогаз, когато княз Александър взе пълномощията той сам беше принуден да се основе на нея, защото за управлението на нашия народ тя е толкоз необходима, колкото Евангелието в черквата”.
Ако има нещо, което да респектира в действията на ръководството на стамболовистите, то е тяхната последователност - и когато са на власт, и когато са в опозиция. Това го доказва и сетнешното бурно и сложно развитие на народните либерали след оставката на Стамболов на 17 май 1894 г. Доказателство са двете програмни статии с едно и също заглавие “За знание”, появили се във в-к “Свобода”, бр. 1392 от 24 май и бр. 1395 от 28 май 1994 г. В първата от тях се потвърждава програмата на стамболовистите - “запазване независимостта на България, запазване престола на Негово Царско Височество Княз Фердинанд и династията му и запазване правата на народа, осветени от Конституцията.”.
Във втората детайлно се акцентира на приоритетите във външната политика на България, защитавани от народните либерали - “най-искрено и най-тясно приятелство с Турция, на която интересите са идентични с тия на България и сключване на формален отбранителен и нападателен съюз между Българското княжество и Турската империя”, “пълно и явно поддържане политиката на държавите от Тройствения съюз и на Англия по работите на държавите от Балканския полуостров, защото само благодарение на политиката на тия държави е могло да се запази съществуването на Българското самостоятелно господарство и да се избегне премеждието да стане тя чужда провинция”, “поддържане най-приятелски отношения с всички съседни държави на Балканския полуостров и особено с Румъния, която е естествена съюзница на България и работене за сключване между България и Румъния на един отбранителен съюз, в който да влиза и Турция”, “работене за да се урегулират отношенията на България с всичките Велики сили и да се припознае от тях и сюзерена сегашний Княз за законен владетел на България, без обаче да се правят комуто и да е каквито и да е отстъпки, които би могли да подкопаят съществуването и независимостта на България и положението на царствующия княз”.
Тези постановки са важни за нас, доколкото в съдбоносните летни месеци на 1915 г., когато се разиграват дебатите между лидерите на двете крила на Народнолибералната партия по кой път да поеме страната ще стане ясно, че именно Генадиев е изкористил и заветите на Стамболов, които са следвани с постоянство и упоритост от хората на Добри Петков, Иван Стоянов Момчилов и д-р Петър Гудев.
Уставът на Народната либерална партия от 1 май 1895 г. не се различава в главното и основното от първообраза си с тригодишна давност. Членовете на нейното ръководство от 21 са намалени на 19, но задачата си остава същата - независима и свободна целокупна България, укрепване на династията, пазене правдините на народа, осветени от Конституцията и работа за благото и напредъка на страната. Либералите на Стамболов ще търсят пътища и възможности за съглашение и единение на четирите фракции от някогашната могъща Либерална партия. Такъв опит е инкасиран преди изборите за ІХ ОНС на 16 септември 1896 г. между радослависти и стамболовисти.
Димитър Петков, наследникът на Стамболов, преговаря за обединение с либералите за поемане на лидерския пост на НЛП от Васил Радославов (края на 1895 г.). Преговорите не дават очаквания резултат, поради което от февруари 1896 г. за около година председател на партията става Димитър Греков. Той е премиер на либерален кабинет (18 януари - 1 октомври 1899 г.), когато отново се проваля идеята за обединение с радославистите, поради неискрено поведение между партньорите, независимо че на 8 февруари 1899 г. Д. Петков и Д. Вачов подписват съглашение за поддържане правителството на Греков “съгласно издадената от министерството програма”.
Опити за съюз между стамболовисти и демократи се правят в средата на 1901 г. (след смъртта на лидера Димитър Греков на 24 април, когато шефският пост поема отново Димитър Петков). Те пропадат в края на декември с. г. Според Радослав Попов “Редица причини пречат за това обединение, а освен това пред декември (22 - б.м.) 1901 г. Каравелов подава оставка на правителството и е сформиран самостоятелен кабинет на Прогресивнолибералната партия”.
Следващият успешен опит - правителство на либерали, младолиберали и стамболовист-петковисти, ще инкасира Васил Радославов, с чието управление (4 юли 1913 - 21 юни 1918 г.) свързваме усилията на кабинета за възстановяване на страната и трагичния опит за национално освобождение.
След него Народнолибералната партия, която я грози разцепление. Още от 6 май 1915 г., датата на издаване на окръжно на подпредседателя на ЦБ Добри Петков, с което се настоява за свикване на конгрес и изключване на д-р Генадиев от партията, тя се разделя на две. Първо генадиевистите свикват заседание на Висшия партиен съвет на 16-18 март 1919 г., за да се разправят с противниците си, а след това петковистите организират на 25 април с. г. в Кюстендил събор, на който също премахват шефския институт и изключват от партийните редове Н. Генадиев. Избрано е ЦБ начело с Добри Петков, след което, отрезвели, двете фракции решават отново да се обединят, този път с младолибералите и либералите и да дадат началото на Национална либерална партия (29 ноември 1920 г.).
Единството в новата партия продължава само три години. На 12 септември 1923 г. отново Генадиев се отцепва и създава своята партия “Народно единство”, докато Добри Петков през лятото на 1925 г. се опитва да възстанови Народнолибералната партия с орган в-к “Свобода”. На ІІІ редовен конгрес на НЛП в Търново (24 май 1926 г.) се отменя възможността бивши министри от кабинета на д-р Васил Радославов да вземат някакво място в управлението на партията.
На този конгрес за лидер е избран Михаил Петев, а в постоянното присъствие на партията откриваме фигурите на Димо Кьорчев, Боян Смилов и Георги Петров. Течението за сътрудничество със сговористите, начело със Боян Смилов (правосъден министър при Александър Цанков от 9 юни до 22 септември 1923 г.) образува самостоятелна Националлиберална партия още на 9 ноември 1926 г., а на 23 февруари 1927 г. свиква ІV извънреден конгрес на организацията, на който се отменя дискриминационните решения от Търново и се избира нов Висш партиен съвет.
В последствие фракцията на Димо Кьорчев отново се обединява с тази на Добри Петков през септември 1928 г., а обединението с крилото на Смилов се осъществява на 16 юли 1929 г. То обаче се оказва нетрайно. През юли 1930 г. хората на смиловистите започват самостоятелен живот, а между 13 май и 21 юни 1931 г. с двама свои представители дори участват в кабинета на сговориста Андрей Ляпчев. След смъртта на Димо Кьорчев и Методи Хранов за лидерския пост в партията се преборва харманлийският депутат Георги Петров. Чрез него фракцията му се включва в правителството на Народния блок с двама министри (той и Д. Върбенов - 12 октомври 1931 - 31 декември 1932 г.), но през октомври 1932 г. недоволни дейци, начело с Й. Даскалов, напускат НЛП. Самият Г. Петров, след като вече не е министър със свои съмишленици през март 1933 г. също напуска партията, за да формира свой клонинг - НЛП.
При смиловистите картината не е по-оптимистична. След като Ляпчев пада от власт хората на Боян Смилов (вече бивш търговски министър) се оказват вън от управлението, което неминуемо води до отлив на членска маса. Като превантивна мярка следва обединението им с хората на Георги Петров един месец преди звенарския преврат на 19 май 1934 г., когато вече е прекалено късно.
Нюансирайки представата за партията като креатура на търговско-промишлената буржоазия, ще посоча, че това се отнася главно за членовете (и то не всички) на ЦБ и местните ръководства, докато членовете й са представители на различни слоеве на обществото ни. Друга особеност и недъг при НЛП е силната зависимост между административната (държавна, окръжна, общинска) власт и партийните й ръководства по места, както и първостепенното, дори фатално значение на лидера. Когато той е авторитетна, харизматична фигура като Стефан Стамболов или Димитър Петков партията е привлекателна за членската маса и стабилна в организационно отношение. Падне ли от власт и лиши ли се в буквалния смисъл на думата (след смъртта им) от своите влиятелни ръководители НЛП изпада в криза, търси коалиционни споразумения предимно с радославистите (напр. Делегатското събрание от 14-16 май 1899 г., което въпреки недоволството от неизпълнените обещания на либералите решава да подкрепи кабинета на Димитър Греков), бори се с фракционери (Иван Андонов, Тодор Гатев - 1908-1911 г.), със самозвани лидери - Никола Генадиев (1915-1919), понася удари от участието си в правителството на либералната концентрация на Радославов (подпредседателят на Парламента Иван Стоянов Момчилов лежи в столичния ІV полицейски участък без да се потвърждават повдигнатите обвинения срещу него), а след учредяването на Националлибералната партия процесите на единение и разделение продължават повече от десетилетие. Затова в програмните документи на народните либерали в края на ХІХ и началото на ХХ век (до войните) ще открием подчертан съзидателен дух, който за последно е налице в резолюцията на обединителния конгрес на 24 февруари 1930 г. В устава, приет от Първия редовен конгрес на партията (16-18 ноември 1899 г.), забелязваме обогатяване на постановките от предишния, утвърден на 1 май 1895 г.
Така например в буква “в” на чл. 1 откриваме важната задача НЛП да “ратува да се постигне истинско равновесие в държавните разходи и приходи и за съкращаване или съвършено премахване ония разходи, които са безполезни или излишни, като ще заляга за осъществлението на такива реформи, по всичките отрасли на управлението, които най-много отговарят на нуждите на страната в културно, промишлено и търговско отношение”, а в буква “г” на същия член се определят и основните насоки на външната политика на народолибералите - “да се поддържат най-приятелски отношения с правителствата на съседните държави, а особено с правителствата на Великите сили, подписали Берлинския договор”.
Следващата проектопрограма на партията е публикувана във в-к “Нов век” - бр. 1590 от 20 април 1910 г.
Една година по-късно органът на д-р Генадиев - в-к “Воля”, обнародва отново проектопрограмата (бр. 113, 114 от 23 и 24 юли 1911 г.), която с незначителни редакционни поправки е приета на ІІ конгрес на НЛП.
Тази програма е реализирана под ръководството на идеолога на партията видния литературовед и публицист Симеон Радев, който през същата година издава и отделна книга “Начала и искания на Народнолибералната партия”, в която осмисля всеки принцип, заложен в нея.
Личи професионалният подход, приложен при детайлното и прецизно разработване на най-важния партиен документ. В общите начала се търси връзката с Възраждането (НЛП се смята за наследник на хъшовете и апостолите от 1876 г., както и на църковните лидери в борбата за независима черква от 1860-1872 г.), като чрез националистическия дух се смята, че може да се осъществят националните ни задачи, осланяйки се “върху силите на народа”. България трябва да заеме достойно място сред европейските държави, но за това страната “трябва да бъде мощна чрез военните си сили, чрез своята култура и стопанство и така да върви начело на социалния напредък на Изток”.
НЛП е защитник на конституционния строй като се “бори за правилното му прилагане”.
Достатъчно мотивирано се лансират принципите на външната политика на България - “ще се стреми да поддържа добри отношения с всички иностранни държави” и тясно сближение с ония от Балканския полуостров, с които България има, или в даден момент може да има общност на интереси. Тия отношения да бъдат основани върху принципа на запазване придобитите и признаване законните права на Българския народ”.
При управлението на общините се застъпва становището за “широки автономни начала” и “намалението на излишните служби” сред чиновниците.
В просветната политика се залага постулата дори за “най-големи жертви от народа” за развитието и успеха на учебното дело и задължителността на основното образование.
Като обобщение и доразвиване на постигнатото при управлението през 1903-1908 г. се набляга на правилното решаване на социалните въпроси “изискващи намесата на държавата” чрез законодателно действие, като НЛП поддържа работническото законодателство, покровителството на женския и детския труд, ограничаване на работния ден в държавните индустриални предприятия, държавен надзор върху здравословните условия на наемния труд, правоспособност на работническите синдикати, задължителен помирителен съд между работници и господари, учредяване на комисии, които да разглеждат оплакванията на държавните служители, осигуряване на евтини жилища за работниците в големите индустриални центрове чрез държавна и общинска помощ, защита на частната собственост и свободата на труда и подобряване на материалното и морално положение на свещениците.
В икономическата политика следовниците на Стамболов застъпват принципа на националната солидарност - “земеделието, занаятите, търговията и индустрията трябва да се насърчават по начин, щото в тях да владее хармония, та да се постигне висшия резултат - икономическо повдигане на страната”. Във финансовата сфера се ратува бюджетът “да бъде средство за една държавна политика, която да се бори със злините, произтичащи от социалните противоречия, да ускорява стопанското развитие и да помага на подема на националната култура” като бъде “в хармония с податните сили на народа”.
В правосъдието либералите се борят за независимо правосъдие, със съдии, обезпечени от държавата чрез морална неприкосновеност и материално положение, съответстващи на званията и мисията им в обществото и за съдопроизводство “опростотворено, бързо и достъпно за най-безимотните класи на населението”, докато във военната политика наблягат на “мощна военна организация, която да отговаря на географическото и политическо положение на страната, на културните и исторически задачи на българския народ” като военната служба “бъде за българския гражданин училище на патриотизъм, дисциплина и енергия”.
Тази детайлизирана и обхватна партийна програма е допълнена и дообогатена от решенията на Върховния съвет на Народнолибералната партия, взети на сесията му от 5 до 7 юли 1912 г., т. е. в навечерието на Балканската война. В нея откриваме нови оценки за отношението на България към Турция в раздела “по външната политика” - налага се изводът, че трябва “да се възобнови тая неразумно напусната националистическа политика”, за да се върви към главната цел “автономията на Македония и Одринско като се добие за нейното достижение подкрепата на Европа и като се разчита най-вече на единодушието на българския народ и на военната мощ на България”, без да се забравя постигането на “едно споразумение между България и балканските държави за извоюване “автономията на Македония и Одринско”.
Партията взема отношение и по въпроса за вдигане на схизмата (която е в сила за Българската православна църква от 16 октомври 1872 г.). Според НЛП “Вдигането на схизмата при днешните условия не може да бъде освен прикрит опит за разпокъсването на българското духовно единство. Православните българи никога не са признавали схизмата като законно дело и не страдаят от нея, защото тя не е техен грях, а произвол на Патриаршията”, при което “Днес повдигането на въпроса може само да влоши отношението между българи и гърци, нещо нежелателно и вредно.”.
Народнолибералната партия обръща отново внимание на жилищния въпрос и благоустройството на градовете, а в икономическата и културна политика на окръжните съвети препоръчва инициативи за подобряването на земеделието и скотовъдството, водоснабдяването на селата, построяване на напоителни канали за земеделието, летни и вечерни курсове, създаване на професионално образование и подвижни библиотеки.
Този градивен дух ще го открием мъждукащ и в партийните документи от 1919-1920 г.
Тук ще маркирам, че на Кюстендилския конгрес, проведен на 25 април 1919 г., партийната платформа на НЛП застъпва тезата за участието на капитала в разподялбата на стопанските блага, докато в резолюцията на Националлибералната партия от 29 ноември 1920 г. откриваме постулати против всяка диктатура, за защита на частната собственост, за строго работническо законодателство, за справедливо разпределение на печалбите между работниците и капиталистите и за обезпечаването на представителите на наемния труд при болест и старост. От началния период на съществуването на Националлибералната партия представлява интерес Окръжно от Постоянното присъствие № 330 от 16 август 1923 г. В него наред с анализа на правителствената политика на Александър Цанков, към която следовниците на Стамболов имат основателни упреци, ако и да я подкрепят, се засяга и важния въпрос за авторитета и самостоятелното развитие на партийната формация. Императивно се изисква от членовете на НЛП, влезли в Народния сговор (разтурен на 11 август 1923 г.) “да се върнат в редовете на Националлибералната партия”. Набляга се на укрепване и засилване на партийните организации и редици, като се изисква от редовите членове най-късно до 1 октомври 1923 г. във всеки населен пункт на страната да се разкрият бюра на НЛП, а до 15 септември с. г. всички организации да се отчетат пред Постоянното присъствие на партията. Грижата за организационно-ресурсното затягане на редиците личи и от намерението на ръководството на НЛП да открие подписка в полза на фонда “Организация и пропаганда” при Постоянното присъствие, да се осигурят повече абонати за в-к “Независимост” - с оглед на предстоящите след свалянето на Стамболийски парламентарни избори, които се провеждат на 18 ноември 1923 г. Основните начала на партията са точно формулирани и защитени на Втория й конгрес - 6-8 април 1924 г.
В отчета на ръководството, прочетен пред делегатите на 7 април от Димо Кьорчев, ясно се разкрива основната задача на НЛП - постигане на “пълна държана независимост и истинско конституционно управление”, което естествено означава и “борба за смяна на кабинета на Стамболийски”.
Темата за единението в партийните редици е експонирана в словото на Методи Хранов от 8 април. Той заявява с апломб: “За да изпълним дългът си към Отечеството ние трябва да стоим твърдо на нашите изпитани позиции. И затова всеки опит за разединение би бил измяна към партията и предателство към отечеството. Той ще се разбие в твърдата воля на партията да служи на страната и в неразривната сплотеност на българските националлиберали”. На 8 април е приет и уставът на НЛП. Според него “Висшият партиен съвет се състои от 101 членове, избирани от конгреса по кандидатски листи, посочени от делегатите по окръзи, като броят на членовете за съвета се определят от Постоянното присъствие, одобрено от конгреса, съобразно силата и значението на партийните организации в окръга”.
Третият и Четвъртият конгрес на НЛП (24 май 1926 и 23 февруари 1927 г.) се занимават с въпроса за отмяна - 1926 г. и възстановяване - 1927 г. възможността бивши министри от правителството на Радославов да вземат някакво участие в управлението на партията.
На 16 юли 1929 г. Националлибералната партия (крилата на Кьорчев, Добри Петков и Боян Смилов) е отново обединена. Единението е потвърдено с решенията на Висшия партиен съвет от 22-23 декември 1929 г. Тогава се приема Петият - обединителен конгрес на НЛП да се проведе на 23-24 февруари 1930 г.
На 23 февруари реч произнася председателят на конгреса Д. Симеонов, но за нас е много по-важна и ценна като целенасоченост, осмисляне на процесите в страната и задачите пред партията представлява словото на Боян Смилов, произнесено същия ден. В него той директно се обявява против диктатурата (т.е. тоталитарния режим - б.м.), тъй като “Безсмислена и вредна е диктатурата, която се желае от някои среди. Тия, които желаят диктатурата, те са ония, които са далеч от желанията и надеждите на народа”.
Лидерът предлага конкретни мерки за подобряване положението в страната. Предвижда се преустройство на държавата и намаляване наполовина разходите за управление в страната, съкращаване и опростяване на службите, комерсиализиране и индустриализиране на маса държавни институти. Отделя се внимание на реформиране на данъчната система, преустройство на държавните финанси, реформиране на училищата и създаване (в смисъл опазване - б.м.) на националната култура. Естествено, засяга се проблемът за покровителство на занаятите и труда и за рационализиране на земеделието, не е забравен моралът в държавата и обществото и възкръсването на народната вяра в утрешния ден.
Специално внимание обръщам на тезата на Смилов за създаване на напълно модерна държава с господство в нея на компетентността. Лидерът не изпуска от погледа си научно-техническия прогрес, тъй като “само държавите, които възприемат необходимото преустройство и разрешат трайната проблема на управляващата техника - компетентност, отговорност и санкции, ще се развиват в благоденствие и сигурност. Другите ще се лутат в безсилие между анархия и диктатура”.
Напълно нормално е новото Постоянно присъствие да бъде оглавено от Боян Смилов и Георги Юртов, а резолюцията на обединителния конгрес да преповтори основните насоки в доклада на Смилов. Тя “одобрява постигнатото и провъзгласено на 16 юлий 1929 г. обединение на всички националлиберали в една единна Националлиберална партия, в която всички членове имат еднакви права и задължения.”.
По външната политика, според резолюцията, НЛП е за “мир и разбирателство с всички близки и далечни държави на базата на добре разбраните национални интереси и опазване държавния суверенитет и национално достойнство”.
Във вътрешно-политически план партията “ще се бори за възстановяване на всички граждански и политически права и лични свободи (на хората - б.м.), осветени от Конституцията.
Във финансовата и стопанската политика се набляга на намаление на държавния бюджет и бюджетите на окръзите и общините и на подпомагане икономически слабите производителни слоеве за пълна социална хармония в страната”.
Изходът от кризата в България според конгресната резолюция е един - “премахване на противонародното управление на Демократическия сговор, който продължава да тика страната към явна гибел и разорение”.
През 1931 г. партията на Боян Смилов воюва с отцепниците качаковци и георгипетровци, като се титулува ту обединена, ту националлиберално движение.
След трудно обяснимия ход на Смилов да влезе в коалиция с Демократическия сговор на 13 май 1931 г. и да получи две министерски кресла (на търговията - за себе си, и на земеделието - за Христо Статев) идва крахът на изборите за ХХІІІ ОНС на 21 юни 1931 г., когато побеждава Народният блок, към който предвидливо се е ориентирал Георги Петров, а хората на Б. Смилов минават неохотно в опозиция.
Борбата с отцепниците и противниците продължава, независимо от заклинателните уверения на Смиловата “Независимост”, че единството на НЛП е непоклатимо! Логично е и Висшият съвет на НЛП да излезе с резолюция. Тя взема становище по политическото и стопанското положение в страната и констатира, че “участието на партията в управлението, съвместно с Демократическия сговор, е било продиктувано от нуждите на момента и по висши държавни и национални съображения, поради което Висшият съвет “одобрява дейността на Постоянното присъствие и изказва доверието си към него”.
Висшият партиен съвет намира, “че страната се нуждае от конкретни, бързи и системни реформи и от икономии и уравновесяване бюджета на държавата и самоуправителните тела, за да се осигури нормалното развитие и функциониране на всички служби и институти, с което ще се спечели доверието във финансовата и стопанската устойчивост на българската държава”.
Неизбежно присъства и критиката към новото управление - “задачите на правителството на Народния блок бяха ясно посочени от настъпилите стопански и политически събития, но то не можа да отговори на нуждите на българския народ с бързи и коренни реформи”.
Вярна на себе си Националлибералната партия съзира големи опасности за вътрешния ред и за стопанския и политически стабилитет на държавата”.
Настъпилата криза в България според висшия форум на националлибералите може да се преодолее “чрез общи вътрешни усилия и международно сътрудничество, което налага и вътрешна политика на смели коренни и целесъобразни реформи и активна външна политика, която да има за цел добиването на облекчения във финансовите задължения на България, произтичащи от войната, навременна защита на българските малцинства и подобрение отношенията на България с нейните съседи по пътя на разрешението на спорните въпроси”.
През 1932 г. разложението в НЛП е вече необратимо. Ръководството около Георги Петров провежда политика на подмяна на кадрите по места, разцеление в партийните бюра и обездействие на Постоянното присъствие и Висшия партиен съвет.
На 3 октомври хората на Петров изключват от партията члена на Постоянното присъствие П. Н. Даскалов, виден и уважаван националлиберал. В резултат се ражда не само поредната НЛП и вариант на в-к “Независимост”, но и неговата значима и прозорлива в обобщенията си статия “Криза в партиите”. За Даскалов виновник за развалата е Георги Петров - “Образува се един кръг около него от най-долни хора и гешефтари, които той сочеше като партия и представители на партията.”.
В следствие на това Петров “иска да има не партия, а дюкянче за себе си и близките си”, а това “носи името котерийност” и “Убива живота и дейното в партията, като я прави от обществена сила, една форма на кариеристи и аривисти.”. Прякото последствие е и корупцията, защото котерията не се вдъхновява от нищо друго, освен от алчността за лично забогатяване с всички средства"”.
Закъснялото поредно единение или съюз Б. Смилов - Г. Петров е пометено от преврата на “Звено”. Само хората на Боян Смилов се включват в легалната опозиция на царския режим, а чрез Д. Върбанов вземат участие и в Петорката, чрез която на 29 май 1936 г. подготвят адрес до цар Борис ІІІ за възстановяване на Търновската конституция.
Същото крило на националлибералите подкрепя и движението за Народен фронт в страната, без да търси сътрудничество с участващите в него комунисти. Последните им се отблагодаряват подобаващо след 9 септември 1944 г.
В интерес на истината това не им струва големи усилия. НЛП е окончателно погребана без никакъв шанс за реанимация и сериозни последователи на нейните начала.
|
|