Решаването на македонския въпрос, според българските радикали може да стане единствено и в рамките на Балканска конфедерация, самостоятелна част от която ще бъде автономна Македония. Избрала веднъж целта, РДП има известни колебания относно методите за нейното постигане. Последователно партията възлага своите надежди за изграждане на Балканска конфедерация, на българо-сръбски съюз, на българо-турско движение, а след войните - на подобряване на отношенията на София с всички останали съседи. В началото трябва да се подчертае и фактът, че в своите статии и речи дейците на партията употребяват два термина - Балканска конфедерация и Балканска федерация. Докато Т. Г. Влайков, д-р Ст. Киров, Ив. Харизанов и В. Ганев използват първия термин, то Н. Цанов и Ст. Костурков предпочитат повече втория.
Успоредно с оформянето на младодемократическата група, в старата каравелистка партия, която по-късно ще прерасне в Радикалдемократическа партия, в македонските предели избухват две последователни въстания - Горноджумайското (1902 г.) и Илинденско-Преображенското (1903 г.). Те приковават вниманието на радикалите към македонската проблема и в материалите, посветени на тях, се очертава позицията на партията към революционните акции отвъд Рила. “Едно въстание в Македония, пише Илия Георгов, може да подобри положението на тамошните българи само ако то би могло да трае дълго време, за да бърка на търговските сношения на Турция с външния свят и нарушава мира в Македония дотогава, докато се принудят силите - за да се тури край на това положение - да наложат на султана една автономия за Македония”. Следователно РДП възприема линията на сериозен натиск, без да се изключва и въоръжено въстание, да се предизвика реформена акция, водеща към пълна автономия. В тази формула трайно съжителстват революционни и еволюционни методи, но не може да се отрече, че се припокрива с позицията на ВМОРО.
Жестокостите при потушаването на въстанията карат парламентарната група на младите демократи да се обърне към видния френски политик и неколкократен премиер Клемансо “да издигне своя авторитетен и мощен глас в полза на правото на живот и свобода на притеснените македонци”. Той им отговаря: “Аз оставям повече от всеки друг път предан на делото на притеснените”.
Вестта за убийството на всепризнатия вожд на ТМОРО - Гоце Делчев, потапя в скръб цялата младодемократическа група, имаща тесни връзки с мнозина ръководители на македонското движение. В некролога, поместен в сп. “Демократически преглед”, А. Страшимиров пише: “Той не остави никаква празнина след себе си; вестта за смъртта му сякаш не бе изненада; никой не се стресна от голямата загуба… Г. Делчев загина вчера - от днес възкръсва!”.
Кървавият погром на народното надигане на Илинден кара радикалите да еволюират във виждането си за постигане на трайно решение на македонския въпрос. Ако досега според тях изходът е в едно добре подготвено въстание, което да привлече вниманието на силите върху кървящия проблем и ги принуди да се заангажират със сериозна реформена акция, осигуряваща автономия на областта, то след 1903 г. РДП изоставя въстанието като средство за постигане на самоуправление за Македония. Сега партията насочва своите надежди за уреждане на въпроса чрез взаимно споразумение със Сърбия. Със задоволство се отбелязва “трогателната солидарност, която българи и сърби обнаружиха на някои места македонската революционна борба”. За младите демократи федерацията между България и Сърбия ще бъде етап към Балканската конфедерация. Тя обаче може да стане само “при условие страните напълно да запазят своята суверенност”. Първата крачка към желаната конфедерация, според радикалите, трябва да е изграждането на митнически съюз между двете държави.
През юли 1905 г. групата на младите демократи окончателно се обособява в Радикалдемократическа партия. Специално внимание новоучредената формация отделя на македонския въпрос, на който е посветен чл. 12 от програмата й: “РДП ще работи за постепенното сближаване на Княжеството с неговите съседи… Тая цел предполага на първо място да се създаде една автономна Македония (с Одринско) като член… на Балканския съюз.”.
Извършената от младотурците революция на 23 юли 1908 г. променя из основи македонския казус и кара РДП да възприеме нова концепция по националния въпрос. Ако, както бе посочено и по-горе, в периода 1903-1907 г. тя възлага своите надежди за българо-сръбско сближение, чрез което да се развърже възелът от проблеми в Македония, сега за РДП разрешаването на македонския въпрос става функция от подобряване отношенията между София и Цариград. Въпреки радостта, с която посрещат промяната в Османската империя, радикалите виждат добре слабостите на младотурците и огромните трудности пред тях. “Едва ли някой ще повярва, пише Ас. Цанков, че младотурската партия ще изиграе колосалната роля на обединителка на Турция… По своя социален състав, както и по политическите съдържания на своите стремления, тя далече не изглежда призвана да се издигне до плодотворната ръководеща роля в днешните събития.”. Именно поради тази неустойчивост и вътрешна слабост на режима “младотурското ръководство на държавата ще продължава дотогава, докато младотурците вървят съвместно с национално-революционните елементи… Изниква конфликт между младотурците и националните революционери, тогава реакцията не ще закъснее.”. Ето защо единственият шанс на новия режим е да гарантира равноправие на всички народности, живеещи в страната. Именно през тази призма РДП вижда нуждата от подобряване на отношенията на София с южната ни съседка. Тази линия, следвана още от Стефан Стамболов, е още по-необходима сега според радикалдемократите, когато младотурската революция създава потенциални възможности за реформи в Македония, които да подобрят живота на българското население там.
Забраната на българските организации в Османската империя, ескалацията на насилията в Македония и Одринско, репресивните мерки срещу всяка форма на опозиция, появили се особено ясно към началото на 1910 г., кара РДП да преосмисли отношението си към младотурското движение.
Осъзнала несъстоятелността на надеждата за разрешаване на македонския въпрос с българо-турско сближение, РДП еволюира към идеята за обединение на усилията на нашите сънародници в Османската империя и другите потиснати националности. Своя апогей тази нова за радикалдемократите линия намира във възторженото посрещане на новината за Балкански съюз. Въпреки че още в програмата си РДП се е обявила против въоръжените конфликти между държавите като политическо средство, на прага на Балканската война радикалдемократите преодоляват своите резерви, обхванати от патриотичния плам на обществото.
РДП трагично изживява краха на националните копнежи, изгорели в огъня на три войни (1912-1918 г.). Ньойският договор (1919 г.) е лебедовата песен на надеждата за национално обединение. Сред покрусата и обезверяването радикалдемократите намират сили в себе си да се отърсят от сковаващите ги действия. В статията си “Задачи на новото време” Т. Г. Влайков обрисува в основни линии позицията, която партията ще заеме по македонския въпрос при новите реалности. “Като спазваме пълна лоялност спрямо всички държави, които са подписали нашия мирен договор и като проявим искрена готовност да изпълним всички негови клаузи - да успеем да убедим меродавните фактори у Великите сили от Съглашението в абсолютната невъзможност на тоя договор… и в необходимостта той да бъде ревизиран.” Като краен изход за пълното разрешаване на българския национален въпрос РДП сочи отново създаването на Балканска конфедерация. Партията продължава да поддържа старата си позиция, въпреки че много добре разбира, че при тогавашните реалности тази конфедерация “изглежда доста чужда… и почти неосъществима. Но все пак няма друг път за решаване на болния балкански въпрос.”.
Като основател на Конституционния блок - основната опозиционна сила на правителството на БЗНС, РДП посреща крайно враждебно опитите на земеделците за смекчаване на отношенията между София и Белград. Може с право да се твърди, че в периода 1921-1923 г. се наблюдава най-пълно съвпадение на позициите на РДП и ВМРО по македонския въпрос. Близостта на възгледите се запазва и след юни, нещо повече - въпреки че радикалдемократите са на власт чрез Демократическия сговор, те продължават идеята на Т. Александров и Ив. Михайлов, че българското население в Македония има естественото право да защитава живота и имота си от посегателствата на сръбските и гръцките власти. Чак през 1927 г. партията, която от 1926 г. е с ново име - Радикална, търси размразяване на българо-сръбските отношения. На страниците на сп. “Демократически преглед” радикалите призовават “да се даде малко спокойствие на това население. То не ще забрави нито езика си, нито това добро чувство за самоопределение, което го окриля от години.”.
В заключение трябва да се посочи, че възстановената през 1989 г. Радикалдемократическа партия продължава да проявява и до днес подчертан интерес към балканската проблематика и по-специално към македонския въпрос - толкова близък до всички нас.

(Статията е публикувана през 1993 г. в юбилеен вестник, посветен на Илинденско-Преображенското въстание. Поместваме я с минимални съкращения.)