- Татко! Татко! - Яна се събуди от собствения си вик. Сърцето й пулсираше в гърлото и разтърсваше слабото й тяло. Погледът й, търсещ някого, се блъсна в стена от тъмнина. Все още в плен на съня тя отчаяно промълви: - Не си отивай!
- Яна,събуди се!
Лиза спеше много леко и бързо прекрачваше границата към реалното. Запали нощната лампа. Яна седеше в леглото вцепенена, с широко отворени очи. Светлината срина съновидението й и тя със зловещо спокойствие прошепна:
- Той умря, мамо! Мъртъв е!
- О, Боже! Не казвай това! Само това не! Сънуваш! Лиза потрепери. Знаеше, че дъщеря й има странни предчувствия, които винаги се сбъдват. Състоянието на Яна рязко се промени, като че вече осъзнаваше това, което казва, и в отчаяние повтаряше:
- Мъртъв е! Татко е мъртъв! Мъртъв е!
Настъпи ужасено мълчание. Само Ели, още дете, кротко спеше, недокосната от смразяващия полъх на смъртта, обхванал майка й и сестра й.
- Татко беше тук. Надвеси се над мен. - Яна бавно възстановяваше съня си. - Каза ми; „Разчитам на теб". „От малка така й казваше" - помисли Лиза.
- После каза... Какво каза? Да, „Не изпращайте колета". Това бяха думите му. Целуна ме. Отправи се към вратата на терасата, отвори я, изплаших се, че ще скочи, но той се усмихна, махна ми с ръка и... полетя нагоре, нагоре и се изгуби... Мамо, той беше със синия халат, с който го арестуваха, Беше моят татко, усмихнат, щастлив... - и си помисли: „А не оня скелет, без зъби, който видяхме в лагера."
- Това е само сън. - Лиза се мъчеше до успокои себе си, но усещаше, че вероятно това е ужасяващата истина, истина, която очакваше, от която се страхуваше, защото, приеме ли я, ще се срине, ще изпадне в състоянието след ареста на Асен, когато стоеше с дни неподвижна, вторачена в една точка, без мисъл, без воля, с мътно съзнание. Нямаше право пак да изостави децата си. Трябваше и да се справят с ужасяващата бедност. Лиза бе чистачка в едно предприятие с мизерна заплата. Само такава работа можеше да получи с характеристика: баща - царски офицер, съпруг - в лагер, завършила немско филология и с името Луиза, въпреки че не бе кръстена на княгинята, а на героиня от драма на Шилер. За да се прехранват и изпращат всеки месец колет в лагера. Лиза продаваше на безценица сервизи, накити, килими. И Яна припечелваше по нещо - рисуваше картички, намираше си надомна работа.
Времето отброяваха по свой начин. Те казваха: „Това бе, преди до арестуват татко", или „Една седмица, след като изпратихме колета". Всичките им вълнения бяха свързани с колета. Как да спестят пари, за до изпратят храна, бельо, чорапи, през зимата и ръкавици. С амбалажна хартия те опаковаха своята любов, надежда, очакване, страдания и лишения.
След съня на Яна тръпнещи очакваха да им съобщят, че... Слова Богу,такова съобщение не пристигаше, но нямаше и никаква вест от лагера. Изпратиха един колет, втори, трети и следващият беше почти готов. Четвърти месец страшното предчувствие сковаваше сърцата им, В малката стая, която властите им бяха оставили, настанявайки чужди хора в големия им апартамент, се възцари мълчание. Само Ели още живееше в своя детски свят и лицето й се озаряваше от кротка усмивка, но дори и тя понякога гледаше подплашено и в големите й сини очи се таеше въпросът; „Жив ли е татко?", А Яна бе убедена, че той отдавна е покойник. Един ден, като се върна от училище, тя заяви:
- Мамо- в неделя отиваме в лагера! Лиза се стъписа.
- Невъзможно! Нямаме пари.
- Имам. Купих вече билетите за влака.
Яна бе странно същество. Само на петнадесет години, тя като че се бе родила подготвена да се справя с живота, да намира изход, да бъде опора в осиротялото семейство, дори сама да взема решения. И майка й я слушаше.
- Откъде намери пари? - попита тя,
- Продадох златния си кръст... на „Оня". Тока наричаха кварталния отговорник.
-Ти си луда! -възмути се Лиза. -Той е комунист! И атеист!
- Да, но обича златото, особено евтиното.

* * *

Лагерът бе оградено с бодлива тел пространство, а в него бараки. Наоколо бе голо поле, осеяно с камъни, а между тях рядка трева. Дори пролетта не можеше да развесели това тъжно място. Нямаше дърво, нито храст, ни цвете.
Лиза и Яна застанаха пред портала. Постовият въобще не ги погледна. Лагерът бе пуст. Лагерниците бяха някъде на работа. По едно време към тях се приближи униформен и с режещ глас попита:
- Какво чакате?
- Извинявайте, ако е възможно, разбира се... свиждане - гласът на Лиза трепереше. - Много ви молим, идваме чак от София.
-С кого?
- Асен Минчев. Аз съм съпругата, а това... Прекъсна я.
- Няма такъв! - и отмина.
В това време зад една барака се подадоха други двама в униформа и следяха разговора. Приближиха се и единият заговори:
- Началникът е нов и не знае всички по име; За кого казахте? Асен...
- Асен Минчев. Журналист...
- Знаем го - намеси се другият. -Добре е. Дайте колета! Ще му го предадем, като се върне от работа. Добре е.
„Добре е! Значи е жив! "и Лиза протегна ръце да подаде колета през оградата, но Яна го грабна.
- Ще го дам само на татко... като го видя. Ще го почакаме.
Двамата се спогледаха.
- Чакайте, чакайте колкото си искате - изсмяха се и преди да се скрият зад бараките, единият подвикна: - Хубави колети пращате - смехът им бе зловещ.
Лиза, съвсем объркана и ядосана от реакцията на дъщеря си, попита:
- Защо ги ядоса? Няма да ни разрешат свиждане. Какво те прихвана? Ама... не разбрах... за колетите?
„Те са ги яли! " - бе готова да отвърне Яна, но се сдържа, жалеше майка си, - И аз не разбрах. Чу ли началникът каза:
„Няма такъв".
- А ти не чу ли, че е нов?! Като че искаш баща ти да е мъртъв, за да си права.
Яна отново премълча, а Лиза се разплака. Седнаха мълчаливо на един голям камък и зачакаха. Слънцето направи обичайната си разходка по небето и вече се оттегляше за почивка. Здрачът се сгъстяваше и носеше безнадеждност. Голям буреносен облак почерняше хоризонта. От един овраг израсна някакво сивкаво петно - група хора, които в един момент се сляха с облака и заприличаха на движещ се гигант. Илюзията бързо изчезна, колоната се смали и вече се различаваха прегърбените, олюляващи си фигури, облечени в парцаливи дрехи. Лиза и Яна се затичаха към лагерниците, но силен глас изкрещя:
- Не приближавай! Стой на мястото си!
Застинаха. Колоната мина близо до тях. Мъжете вдигнаха глави. Всеки се надяваше да познае своята съпруга, майка или дъщеря и разочарован отвръщаше поглед и отново го забиваше в земята, в едва влачещите се крака. Само един мъж се вторачи в тях, огледа се да види къде са пазачите и успокоил се, че са далеч, им махна с ръка и до ушите им достигнаха думите:
- Асен си отиде... На Тодоров ден. Колоната се извървя и се скри зад загражденията. Тъмнината погълна железните им остриета, бараките, голото поле и двете самотни фигури. Природата притихна, о небето заплака с едри сълзи. Тънките стръкчета на тревите прошепнаха:
- Тъмнината не е вечна! Ще изгрее слънце! - Но Лиза и Яна не ги чуха.