АКТУАЛНО

 

Политическата инициатива „Синя София“ се регистрира за участие в изборите под името „КОД (ДДД-Д3, БДФ)“. Регистрацията се подкрепя и от Радикалдемократическа партия (РДП), БЗНС - София, Българска нова демокрация, НДСВ, Съюз на репресираните, Съюз на свободните демократи, Атлантически съвет.

 

Избирателите в София ще имат възможност да гласуват с един и същ номер на бюлетината - „89“ - за проф. Вили Лилков - за кмет на София, за общински съветници на „Синя София“, за районни кметове на „Синя София“.

 

 

Разумният избор на радикалдемократите в София за кмет на столицата е проф. Вили Лилков - заради неговата биография на учен, политик и демократ. Но има още една причина да гласуваме за проф. Вили Лилков. Той е поел първа глътка въздух в особено значимия за РДП Видински край. Там, където Найчо Цанов е положил основите на Радикалдемократическата партия (РДП) и е формулирал девиза на поколения радикалдемократи: „Народът е господар в страната си“. Тук е мястото да припомним, че едни от най-добрите години за развитието на Видин се свързват с годините, когато местният общински съвет е доминиран от тамошните съпартийци на своя именит съгражданин Найчо Цанов.

 

В годините след Първата световна война, особен принос имат кметовете на Видин от РДП - д-р Асен Цанов и Никифор Недев. Д-р Асен Цанов е първият видински кмет с висше образование, племенник на Найчо Цанов, доктор по право, завършил престижния Хайделбергски университет, а Никифор Недев е един от стожерите на радикалдемократите в града, дългогодишен общински съветник и помощник-кмет.

Наред с грижите на общината по изхранването на градското население и възстановяването на градския живот в следвоенните условия, вниманието на градоначалниците се съсредоточава върху електрифицирането на града. Именно то, както и откритата през 1923 г. жп връзка със София и страната, спомагат за икономическия подем на Видин. Обновяват се машините и съоръженията на съществуващите отпреди спиртна фабрика „Бдин". Основно е ремонтирана съществуващата от 1897 г. парна валцова мелница, обновена е керамичната фабрика за тухли и цигли. Създадени са ред нови предприятия. През 1922 г. заработва валцовата дизел-моторна мелница, построена е тютюневата фабрика „Загорка", отваря врати фабриката за емайлирани изделия и перлата на видинската индустрия - фабриката за порцеланови изделия.

 

Затова, отчитайки политическия опит на проф. Вили Лилков и работата му като общински съветник в продължение на 4 последователни мандата, в т.ч. и два мандата като заместник-председател на Столичния общински съвет, сме убедени, че няма как той да не е наследил от своите известни земляци стремежа за едно демократично и иновативно управление на най-голямата община в България, в името на превръщането на София в един красив и удобен за живеене европейски град.

 

 

В листата за общински съветници ние, столичните радикалдемократи, разпознаваме Иван Сотиров (преференциално гласуване с № 103) - демократ, антикомунист, с богат опит в политиката - народен представител от парламентарната група на СДС в XXXVII ОНС и от парламентарната група на ОДС в XL ОНС, както и в управлението на Столична община: бивш кмет на район Средец и заместник-кмет на Столична община.

 

Захари Петров - председател на РДП

КОЛЕТИТЕ Печат
Написано от Божидара Цекова   
Божидара Цекова е автор на множество разкази и новели, събрани в 5 издадени книги в периода 1999 - 2004 година: “Колосани минзухари”, “Спомени за любов и смърт”, “Дългото мълчание”, “Зад фасадата”, “Неведоми пътища”. Написала е още: театралната и телевизионна пиеса “ С вкус на гореща захар”, театралната и радиопиеса “Умното овчарче” и радиопиесите - “С балкон на луната”, “Веществени доказателства”, “Остани с мен”, “Лаби”, “Рокер Ромео”, “Ние от клас “В”, “Крясък за помощ”, “Позвъни ми”. Носителка е на различни отличия, както и на престижната международна награда на OIRT.

- Татко! Татко! - Яна се събуди от собствения си вик. Сърцето й пулсираше в гърлото и разтърсваше слабото й тяло. Погледът й, търсещ някого, се блъсна в стена от тъмнина. Все още в плен на съня тя отчаяно промълви: - Не си отивай!
- Яна,събуди се!
Лиза спеше много леко и бързо прекрачваше границата към реалното. Запали нощната лампа. Яна седеше в леглото вцепенена, с широко отворени очи. Светлината срина съновидението й и тя със зловещо спокойствие прошепна:
- Той умря, мамо! Мъртъв е!
- О, Боже! Не казвай това! Само това не! Сънуваш! Лиза потрепери. Знаеше, че дъщеря й има странни предчувствия, които винаги се сбъдват. Състоянието на Яна рязко се промени, като че вече осъзнаваше това, което казва, и в отчаяние повтаряше:
- Мъртъв е! Татко е мъртъв! Мъртъв е!
Настъпи ужасено мълчание. Само Ели, още дете, кротко спеше, недокосната от смразяващия полъх на смъртта, обхванал майка й и сестра й.
- Татко беше тук. Надвеси се над мен. - Яна бавно възстановяваше съня си. - Каза ми; „Разчитам на теб". „От малка така й казваше" - помисли Лиза.
- После каза... Какво каза? Да, „Не изпращайте колета". Това бяха думите му. Целуна ме. Отправи се към вратата на терасата, отвори я, изплаших се, че ще скочи, но той се усмихна, махна ми с ръка и... полетя нагоре, нагоре и се изгуби... Мамо, той беше със синия халат, с който го арестуваха, Беше моят татко, усмихнат, щастлив... - и си помисли: „А не оня скелет, без зъби, който видяхме в лагера."
- Това е само сън. - Лиза се мъчеше до успокои себе си, но усещаше, че вероятно това е ужасяващата истина, истина, която очакваше, от която се страхуваше, защото, приеме ли я, ще се срине, ще изпадне в състоянието след ареста на Асен, когато стоеше с дни неподвижна, вторачена в една точка, без мисъл, без воля, с мътно съзнание. Нямаше право пак да изостави децата си. Трябваше и да се справят с ужасяващата бедност. Лиза бе чистачка в едно предприятие с мизерна заплата. Само такава работа можеше да получи с характеристика: баща - царски офицер, съпруг - в лагер, завършила немско филология и с името Луиза, въпреки че не бе кръстена на княгинята, а на героиня от драма на Шилер. За да се прехранват и изпращат всеки месец колет в лагера. Лиза продаваше на безценица сервизи, накити, килими. И Яна припечелваше по нещо - рисуваше картички, намираше си надомна работа.
Времето отброяваха по свой начин. Те казваха: „Това бе, преди до арестуват татко", или „Една седмица, след като изпратихме колета". Всичките им вълнения бяха свързани с колета. Как да спестят пари, за до изпратят храна, бельо, чорапи, през зимата и ръкавици. С амбалажна хартия те опаковаха своята любов, надежда, очакване, страдания и лишения.
След съня на Яна тръпнещи очакваха да им съобщят, че... Слова Богу,такова съобщение не пристигаше, но нямаше и никаква вест от лагера. Изпратиха един колет, втори, трети и следващият беше почти готов. Четвърти месец страшното предчувствие сковаваше сърцата им, В малката стая, която властите им бяха оставили, настанявайки чужди хора в големия им апартамент, се възцари мълчание. Само Ели още живееше в своя детски свят и лицето й се озаряваше от кротка усмивка, но дори и тя понякога гледаше подплашено и в големите й сини очи се таеше въпросът; „Жив ли е татко?", А Яна бе убедена, че той отдавна е покойник. Един ден, като се върна от училище, тя заяви:
- Мамо- в неделя отиваме в лагера! Лиза се стъписа.
- Невъзможно! Нямаме пари.
- Имам. Купих вече билетите за влака.
Яна бе странно същество. Само на петнадесет години, тя като че се бе родила подготвена да се справя с живота, да намира изход, да бъде опора в осиротялото семейство, дори сама да взема решения. И майка й я слушаше.
- Откъде намери пари? - попита тя,
- Продадох златния си кръст... на „Оня". Тока наричаха кварталния отговорник.
-Ти си луда! -възмути се Лиза. -Той е комунист! И атеист!
- Да, но обича златото, особено евтиното.

* * *

Лагерът бе оградено с бодлива тел пространство, а в него бараки. Наоколо бе голо поле, осеяно с камъни, а между тях рядка трева. Дори пролетта не можеше да развесели това тъжно място. Нямаше дърво, нито храст, ни цвете.
Лиза и Яна застанаха пред портала. Постовият въобще не ги погледна. Лагерът бе пуст. Лагерниците бяха някъде на работа. По едно време към тях се приближи униформен и с режещ глас попита:
- Какво чакате?
- Извинявайте, ако е възможно, разбира се... свиждане - гласът на Лиза трепереше. - Много ви молим, идваме чак от София.
-С кого?
- Асен Минчев. Аз съм съпругата, а това... Прекъсна я.
- Няма такъв! - и отмина.
В това време зад една барака се подадоха други двама в униформа и следяха разговора. Приближиха се и единият заговори:
- Началникът е нов и не знае всички по име; За кого казахте? Асен...
- Асен Минчев. Журналист...
- Знаем го - намеси се другият. -Добре е. Дайте колета! Ще му го предадем, като се върне от работа. Добре е.
„Добре е! Значи е жив! "и Лиза протегна ръце да подаде колета през оградата, но Яна го грабна.
- Ще го дам само на татко... като го видя. Ще го почакаме.
Двамата се спогледаха.
- Чакайте, чакайте колкото си искате - изсмяха се и преди да се скрият зад бараките, единият подвикна: - Хубави колети пращате - смехът им бе зловещ.
Лиза, съвсем объркана и ядосана от реакцията на дъщеря си, попита:
- Защо ги ядоса? Няма да ни разрешат свиждане. Какво те прихвана? Ама... не разбрах... за колетите?
„Те са ги яли! " - бе готова да отвърне Яна, но се сдържа, жалеше майка си, - И аз не разбрах. Чу ли началникът каза:
„Няма такъв".
- А ти не чу ли, че е нов?! Като че искаш баща ти да е мъртъв, за да си права.
Яна отново премълча, а Лиза се разплака. Седнаха мълчаливо на един голям камък и зачакаха. Слънцето направи обичайната си разходка по небето и вече се оттегляше за почивка. Здрачът се сгъстяваше и носеше безнадеждност. Голям буреносен облак почерняше хоризонта. От един овраг израсна някакво сивкаво петно - група хора, които в един момент се сляха с облака и заприличаха на движещ се гигант. Илюзията бързо изчезна, колоната се смали и вече се различаваха прегърбените, олюляващи си фигури, облечени в парцаливи дрехи. Лиза и Яна се затичаха към лагерниците, но силен глас изкрещя:
- Не приближавай! Стой на мястото си!
Застинаха. Колоната мина близо до тях. Мъжете вдигнаха глави. Всеки се надяваше да познае своята съпруга, майка или дъщеря и разочарован отвръщаше поглед и отново го забиваше в земята, в едва влачещите се крака. Само един мъж се вторачи в тях, огледа се да види къде са пазачите и успокоил се, че са далеч, им махна с ръка и до ушите им достигнаха думите:
- Асен си отиде... На Тодоров ден. Колоната се извървя и се скри зад загражденията. Тъмнината погълна железните им остриета, бараките, голото поле и двете самотни фигури. Природата притихна, о небето заплака с едри сълзи. Тънките стръкчета на тревите прошепнаха:
- Тъмнината не е вечна! Ще изгрее слънце! - Но Лиза и Яна не ги чуха.