ПЪРВИЯТ КРЪГ
Нямах местните защитни механизми, онези настройки, които заедно и същевременно предизвикваха нещастието. Не ми остана нищо друго, освен да чакам утрото

V. S. Naipaul

Говоря ли на немски, бивам обслужен с предимство. Разберат ли че съм българин, усмивките изчезват. BALKAN AIR лети като български микрокосмос: стюардеси, които гледат на пътника като на натрапник, директори, които пренасят тайно суми от милиони – единият превел два или три милиона долара на Кайманските острови, неговият заместник предпочел Лихтенщайн-, и служители, които дават сведения за дати, време и цени толкова неохотно, като че ли задачата им е да пропъдят възможните клиенти. В София паспортният контрол минава бързо и опростено; на лентата за багажа служебно пътуващите около мен измъкват от различни калъфи бързо и рутинно като виртуози на револвера мобифоните си (разпространеното местноназвание) и започват да крещят: Сашко, ти ли си? Ало, ало, Сашко, чуваш ли ме? Да, тук съм, току що пристигнах, всичко е в ред, да, чакам багажа, аха, хайде, да, до скоро, да. Чао.
Ярки костюми, черни мокасини и бели чорапи, мъжете се поздравяват, оформят малки групички, ръцете разперени встрани, по всяка вероятност защото някой трицепс на млади години е бил твърде интензивно трениран, всички пръсти без палците окичени с масивни златни пръстени, говорят, без да казват нищо, до такава степен нищо, че започвам да си мисля за някакъв таен код. Те се познават, в малката България, в малобройната прослойка на бившите привилегировани и нови богаташи. Те знаят кой към кой клан спада, кой уж е представител на застрахователна компания, кой се прави на търговец с леки метали. “Мафиоти” или “Бизнесмени” нарича народът тези звезди на новата ера, които противно на някогашните партийни главатари се дуят с богатството си, било защото вече не са длъжни на никаква идеология, било защото действително силните и богатите могат по-лесно да се скрият зад тези парадни роли.
Това момче ще те закара, казва униформеният, който разпорежда на шофьорите на таксита. Човекът, когото посочва, би могъл да бъде два пъти дядо. Това ли е момчето? – питам. А-а, знаете, то само така се казва...
”Младеж, дай ми куфара, с полета от Мюнхен ли си или от Цюрих? Имам приятел в Германия, ходил съм му веднъж на гости, в Бохум, знаеш ли къде е ? Вече се е приспособил там, позната история. Какво търсиш тук всъщност? Там е толкова по-добре”
За да придам някаква форма на очертаващата се тирада, питам какво се е променило в последно време.
“Променило се? Мога да ти кажа какво – станало е по-шибано, много по-шибано. Хората вече не издържат. Самоубиват се наред. Ето вчера една пенсионерка. Хвърлила се от седемнадесетия етаж. Пише във вестника, била е в депресия. Миналата година са се застреляли 15000, откъде се пръкнаха изведнъж всичките тези депресирани? Просто не е издържала повече, това е работата, разбираш ли?Стига вече. Един по един ни разпродават. Тоя народ не смее вече нищо, той е свършен, край с него. Който има акъл си дига чуковете.Ще останем само ние старите и ще си говорим за икономика. Какво е това икономика? Всеки говори за нея, като че ли му е пределно ясна. Всеки пее старата песен на нов глас. Стоянов, това момче, откъде се взе, сега ще става президент, е и? Какво знаем за него? Кога беше измислена онази песен: Днес съм с тези, утре, ако не върви, съм с другите.”
Първият агломерат панелни сгради по пътя към центъра на града се казва Дружба – само че не в идеалния смисъл , а като задължение към Съветския съюз, като дружба на колонията с имперската власт. Зад Дружба се издигат, пред тъмната Витоша – над две хиляди метра високата домашна планина на София, жилищните кули на различните комплекси Младост. Говори се, че след определена възраст човек става отговорен за външността си. Защо пък това да не важи за градовете, особено за онези, които влачат на гърба си повече от две хилядолетия? От някогашната природна красота едва ли е останало нещо... “България има нужда от силна ръка, от умен диктатор, от някого като Франко. Той тури икономиката в ред, хората са добре. Това е всъщност най-важното. Махна комунистите, и корупцията – на това казвам аз умен диктатор. Или Пиноше, как сложи Чили в ред, видя ли, младо момче, как очисти той Чили!” “Как всъщност го изчисти?” – успявам да попитам, докато той прекъсна монолога си, за да благослови майката на един колега от насрещното движение. Тъкмо завивахме по булеварда, който някога носеше името на Ленин, а сега името на друг руснак, именно на цар Александър ІІ, който е освободил българите от османската империя.
“Той разстреля сума комунисти, точно от каквото ние имаме нужда сега. На стената – и тр-р-р-р-.У нас крадат тези престъпници все още като луди. Чак хляба ни крадат. По телевизията интервюираха един работник, който каза: Едно време, когато стоката се изнасяше за Югославия, ми падна шапката в житото. И днес, представете си, докато разтоварвахме внесеното жито, изведнъж си намирам шапката в него! Така са работите у нас. А говедата са станали толкова нахални, че гълтат повече отколкото колата. Е, който е работлив, успява да се справи като шофьор на такси. Трябва обаче да караш смени по дванайсет часа. Аз правя четиринайсетчасови смени вече. Не е лошо в колата. Имам си моята музика. Какво да правя в къщи? Жена ми кисне по цял ден там, с майка си и жената на съседа, какво мислиш, че правят? Гледат заседанията на Народното събрание. По-рано такова нещо не се предаваше. Тогава Господ знае какво си представяше човек, че кой знае как протичат заседанията. Сега можеш да видиш всичките глупаци – единият невчесан, другият с престъпна мутра като на филм. А какво обсъждат, просто не се издържа. Нищо освен малоумници. Видял ли си там умен човек, който здраво да се захване с нещо? И това жена ми гледа по цял ден. Преди нямаше за такова нещо време, преди работеше.”
Малко по-късно човекът ме сваля в един от комплексите, които обкръжават центъра. А аз пътувам към дванадесетия етаж, в жилището и при хората, които ще ми предоставят дом в продължение на месеци.
Вечер, когато повечето прозорци светнат, градът изглежда като Лос Анджилиз – море от светлини под прозореца на дванадесетия етаж. Просветне ли денят заблудата отлита и се вкаменява в натюрморт на градска грозота; панелни постройки, подредени една до друга. Между жилищните блокове няма живот, не се гледат цветни лехи, който излезе, излиза не да се разхожда. Само някое и друго дете лудува наоколо. Купчини строителни отпадъци още от времето на първото нанасяне все още лежат наоколо, между тях минават пътеки, прокарани от прогизнали ботуши. Пред жилищния блок са клюмнали встрани два улични фенера, накриво като мачтите на потъващ кораб. Графити потискат фасадата и входовете с разкривения си отпечатък, с вик или стон, с House of pain, а на асансьора: Faith No More .
По-рано една пенсионерка поддържала стълбището чисто срещу месечна заплата, която – разпределена между седемдесет платци – не правеше и цената на един трамваен билет на домакинство. След известно време вярна служба в полза на чистотата пенсионерката помолила за повишение на заплатата, което поради инфлацията било повече от справедливо. Съветът на съпритежателите се събрал на заседание и отказал. От тогава стълбището тъне в мръсотия и кучешки изпражнения. Всекидневно съкооператорите минават покрай изпочупените прозорци, издънените пощенски кутии, откъснатите от фасунгите електрически жици и изподрасканите асансьорни врати. Понякога някоя изгоряла крушка може и да причини неудобства на някого, но никой не я сменя. На хоризонта (от прозореца на дванадесетия етаж) пушат комини; четири елегантни и две тумбести кули бълват облаци в небето, ден и нощ, през лятото съпроводени от припламващо главоболие, през зимата от тежка оловна мъгла, без значение какво изхвърлят- серен диоксид, овъглени надежди или сивкави подигравки на обитателите на комплекса.
Сега, през зимата, блоковете изглеждат изоставени, на балконите .се пъчат спътникови чинии, като гигантски бели гъби след топлия дъжд на новото време. Като големи, обърнати на запад уши. Децата учат танцовите стъпки на някой гений от MTV-Gnaden, по-възрастните научават всяка надвечер, че в Мексико и богатите ридаят. Разговорите са на фона на Eurosport или Нова телевизия. Ако изобщо се разговаря ... човекът се е капсуловал, изолирал се е за няколко часа от мръсотията и измамата отвъд стените на дома си. Оттеглил се е в кутийката на своя дом, поддържа я чиста, подредена, и непременно бърше праха от наредените на бюфета фигурки за украшение. Гостоприемството, преди свято, е паднало в жертва на инфлацията. Поканите са станали рядкост, вечеря или пийване в приятелски кръг надхвърля възможностите на пенсиите, а и на много заплати.
Автобусът върви, люлее се, удря спирачки и дръпва отново, като че ли е натоварен с картофи. Ако хората в препълнения автобус бяха картофи, не би ги купил никой. Те понасят всичко, все едно им е и колко са дълбоки локвите, в които те попадат по улиците на столицата. Те не се смеят, редкият им смях звучи като кашлица на пушач. Всеки стои там сам за себе си, залепен като тапицерия до лактите на другия, със своите собствени нужди и грижи.
Възрастна дама влачи себе си самата и три торби с по шест един и половина литрови бутилки вода по стъпалата. Автобусът е пълен, но никой не й помага. Дамата диша тежко, обляга се на една от ръкохватните тръби и главата й клюмва надолу. Повечето места са заети от младежи. Възрастен мъж става и отстъпва място на дамата.
“Как може да носите толкова тежко във Вашето състояние?”
Възрастната дама носи износени, но не скъсани, не и мръсни дрехи.
“Какво да правя? Водата ни е прекъсната. В кооперацията има много цигани, не си плащат сметките. Трябва да нося вода от градската баня. Вода за всичко, за пиене, за готвене, за миене.”
“Нямате ли кой да Ви помогне ? Това не е работа за Вас.”
“До десетия етаж трябва да кача всичко това. А понякога асансьорът не работи. Да ми помогне...кой ли да ми помогне ? Къде сте видели пък вие помощ ? С моето сърце: петдесет лева ми се дават за лекарства, а те струват хиляда. Това те наричат помощ.”
След няколко спирки възрастната жена с мъка слиза и тръгва, клатушкайки се, надолу по студената улица.
За Центъра се грижеше един самозван лечител. Той се разхождаше с лекарското си куфарче, вадеше от него реклами, ръкописи и емблеми на маркови стоки и ги лепеше на старите, неподдържани фасади. Понякога някоя сграда бива покрита от толкова много западни фирмени емблеми, че неугледността й изчезва зад тях. Вместо лозунги от рода на “Мир – труд – социализъм” на таблата са залепени модни ревюта с недостижими западни кройки. Ако понякога отдолу прозре миналото, се появяват ликуващи млади жени и мъже, които обещават пред началството:”Да изпълним петилетката за четири години!”
Между историческата черква Света Неделя и единствената останала джамия в града, най-голямото рекламно табло в страната кани в страната на Марлборо – в представата на известен карикатурист тълпи тичат към таблото и викат: Идваме! Идваме! От 1989 г. този повик са последвали почти половин милион предимно млади, добре образовани и даровити люде и са се пръснали към Канада и Аржентина, Южна Африка и Австралия, Франция и Германия. И по-късно младите хора си пожелават пак да се махнат; всеки си прави планове за това както може.
Една студентка по право от Свободния университет ми поверява мечтата си за стипендия в чужбина. По възможност по банково или финансово право. Където и да е, казва, все ще се справя.
Един моряк се обажда по телефона на приятеля си в София: В Бургас съм, братче, писал съм се пак в екипаж, да, да, със старите ми кокали, ще ловим риба около Латинска Америка, ще се опитам да се промъкна в някоя страна. Ще те изпратят пак обратно, казва приятелят му. Трябва да опитам, братче. Тук не издържам повече.
Възрастен емигрант, скоро завърнал се за първи път след четиридесетгодишен престой в чужбина, тръби предстоящото си заминаване. Ако си сложите тук нещата в ред, казва на приятелите си, обадете ми се- тогава ще си дойда пак.
Двама десетгодишни от Благоевград – пише във вестника – са заловени от влаковата полиция. От два дни чакат на Централната гара влака за Америка, скрити между вагоните и стоката. Питат ги какво смятат да правят в Америка – и те отговарят: Тук не може да се живее. Ако имаше влак за Америка – край с родината!
Младите опитват да избягат от страната, възрастните я напускат в смъртта. През 1994 г. умират 80000 пенсионери, през 1995 г. те са били 100000, а за 1996 не са дадени никакви цифри. На човек не му трябват точни цифри, трябва да отиде само на погребение – гробищата са разровени с пресни гробове, като че ли са плъзнали глутници от къртици.
Как да преживее пенсионерът ? Той трябва да реши ще яде ли, или ще си плати отоплението. Да приемем, че се реши за второто. Тогава може да си позволи следното дневно меню: половин литър прясно мляко, половин килограм кисело мляко и един хляб. С останалите стотинки може да си купи малко чубрица за подправка на сухия хляб. И може да усъвършенства майсторството си в консервиране. От началото на лятото до късна есен се консервира, пекат се чушки, варят се череши, моркови, краставички и зелени домати се правят на туршия. Складираните в мазето консерви, мармалади и компот ще изкарат до края на зимата. Бившият президент е бил до такава степен въодушевен от тази технология на преживяването, че обявил в изблик на въодушевление: Народът може с приготвените саморъчно консерви да преживее и атомна война. Може, но мира, него пенсионерът няма да може да преживее.
Срещу Партийния дом , в един сталински комплекс, отпуснал от вътрешния си двор на една средновековна черква толкова място, колкото се полага на затворник във вътрешното каре на затвора, се помещава Президентството. Между тежките сводове пъплят бездомни кучета. Докато се чудя, чувам някакъв пенсионер : “Жалко, че не ядат министри”.
Кучешки времена. Политическият поврат доведе домашното куче в големите градове. По-рано имаше кучета на село – кучета, които имаха някаква задача, например да пазят козите. Животинче върху канапето беше чуждо на българите. В резултат на нарастващата престъпност обитателите на градовете започнаха да се чувстват несигурни зад слабите си врати. Кръжаха истории и слухове за ужасни обири, вестниците всекидневно тревожеха читателите си с по една страница кондензирани престъпления. И колкото по-самотни ставаха хората, колкото повече отслабваха отношенията между тях, толкова повече прибягваха те към животното. Кучето им се виждаше като спасител на дребния и като утешител на слабия. Не им беше чужд и известен снобизъм, породен от копнежа по Запада, по изживяния пред телевизора Запад, в който човекът се радва не само на красива къщичка, луксозна кола и блестящо кухненско обзавеждане, но и води със себе си кучето си Гаси, или при завръщане от работа върху него се хвърля неговият малък Мопси. Подражанието започна с кучето. Тесните апартаменти се пълнеха с големи и малки кучета, с чистокръвни овчарки и всевъзможни уличници. Разговорите за кучета бяха на дневен ред. На етажерките за книги се трупаха ръководства по отглеждане на кучета и гледане на животни, повечето на английски.
В първите години след промяната хората не бяха добре, но те бяха сигурни, че скоро нещата ще тръгнат по-добре. Говореше се много за спукан цирей, за урва, която трябва да бъде прескочена, за някаква падина между два върха. Никой и не предполагаше, че спадът ще продължава, че в края на века ще се стигне толкова ниско. Изведнъж човек не можеше да си позволи и да държи куче, да осигури храната му, още по-малко предписаните му имунизации,посещенията при ветеринарния лекар. Всичко това надвишаваше финансовите възможности на онези, които разглеждаха на пазара всяка отделна ябълка, преди да я сложат в пазарната си чанта. Кучетата бяха масово изгонени от домовете и изхвърлени навън.
Безстопанствените кучета се събираха на диви глутници. През зимата те трепереха от студ пред магазините с увиснали езици. Ровеха в сметта,скачаха в кофите и търсеха нещо за ядене. Нямаше обаче никакви остатъци, кокалите бяха вече огризани. Животните виеха, понякога по цели нощи. Който спеше леко, не можеше да намери покой. Песовете се изяждаха един друг, биваха убивани, нападаха хора, наръфваха ги. Можеше да се прочете: в горите около Шумен живеят 5000 кучета, нападат всякакъв дивеч, нападат на големи глутници близките села. Хората не смееха да излязат от домовете си след смрачаване. На 100 000 се оценяваше броят на бездомните псета в столицата срещу 60 000 регистрирани кучета. През 1996 г. в клиниките бяха регистрирани 6500 ухапвания от кучета, 1000 деца бяха тежко наранени. Всяка седмица вестниците разправяха за възрастни хора, наръфани до смърт. Най-хуманна алтернатива за намаляване на застрашителния брой на кучетата ветеринарите намираха в кастрирането. Те препоръчваха да се действа бързо, защото всеки свободно тичащ из града мъжкар може да сътвори за шест години до 67 000 кученца. Само че кастрирането струва 10 $, една трета от средната месечна пенсия, а такива средства за кучета не биха хвърлили нито общините, нито частни лица.
Понякога вечер сядам с познати и приятели в кухнята. Никой не вижда изход от кризата, никой не очаква значими промени в идните години или десетилетия, и все пак, всеки вярва в някой спасител. “Световната банка”, мърмори някой от тях, “кредити” – друг някой, трети тръби “инвестиции” – тази надежда надиграва със самочувствието на непроверена алтернатива - , “туризъм”, шепне друг, “времето”, подхвърля онзи в ъгъла колкото мъдро, толкова и тъжно за размисъл. Надежди като предъвкана дъвка, без вкус...ама като няма нищо друго за дъвкане? Спасението във всеки случай трябва да дойде отгоре (Бог или цар), или отвън, чрез приемане в НАТО, чрез приемане в Европейския съюз. От долу, от народа, никой не очаква нищо.
“Е, вие знаете що за скапан народ сме”
И сега вече се философства обилно за народа – за всичко има в днешна България по една философия; пъченето в университетска тога се приема за премяна, която ще осигури достъп към европейския карнавал -, а плямпането протича отново по същия начин:
“Ние, българите, имаме страхотни качества, ама условията, те ни пречат да ги разгърнем.”
“Какви условия ?”
“Византийците, османлиите, комунистите, мафиотите. През всички тези векове, през които тези паразити са държали България, виното на нашите дарби се е запазвало великолепно, само малко кисело, защото бъчвите не ги пазеше правилният стопанин, и не той пускаше маркучите.”
“ Има ли доказателства за това ?”
“Естествено. Където и да го запратиш българина, пада на краката си, изправя се и сътворява нещо.” (Както виртуозът на фаловете Стоичков,майсторът на външната опаковка Христо или структурсемиотикът Тодоров.)
Или: отучили сме се, първо: да работим яко, второ: да поемаме отговорност за самите себе си, трето: да бъдем честни.
По-късно, след като вече е досипвана достатъчно ракия, на масата идват сирашките мечти: защо ли пък не ни колонизират германците ? Ами да, било е толкова хубаво, когато немците и българите в първата и втората световна войни са били братя по оръжие.