През 1989 г. нововъзникналите и възстановени партии и организации се обединиха в Съюз на демократичните сили. С идеи, с начин на мислене, дори и с различното си поведение, те покриваха цялото политическо пространство и не оставяха на Комунистическата партия място за маневриране. В движение се учеха на демократично поведение и коалиционна политика, партиите в СДС непрекъснато усъвършенстваха процедурите за издигане на кандидати за народни представители, кметове и общински съветници. Двойният филтър по оценка на кандидатите - веднъж в партията и втори път в коалицията силно намаляваше възможността на избираеми места да попаднат случайни хора.
Дойде 1997 г. Вълната на народното недоволство помете БСП от политическата сцена и постави СДС на власт. Трябваше да се управлява силно и решително.

И от няколко възможни сценария (прегрупиране на партиите в коалицията на идеен принцип, създаване на нови коалиционни взаимоотношения и т.н.), бе избран най-неудачният - СДС се превърна в партия. С решение на Националния съвет на СДС, от началото на 1998 г. бяха орязани заложените в устава права на доскорошните коалиционни партньори (наричани “присъдружни” партии), а след националната конференция, в края на същата година, бе прекъсната връзката на новата партия СДС с тях. И не без съучастието на ръководствата им, стартира програма за ликвидиране на партиите, доскоро съставящи СДС.
Година след успешното начало на мандата на управлението на ОДС, духът на противоречията (и на различията) в бившата демократична общност бе затворен в бутилка. На етикета бе поставено название “народна партия, изповядваща християндемократически ценности”. Нищо, че зад етикета надничаха либерали, социалдемократи, земеделци, еколози, бивши легионери. И в желанието си да не изпусне духа от бутилката, някой така силно стискаше гърлото й, че тя се пръсна на парчета.
Какво е състоянието на политическия пазар у нас сега. БСП прибра произведените от самата нея партии и организации и доминира в лявото пространство. Съдейки от регистрите на фирменото отделение в съда и от проявите в политическия живот, в центъра и в дясно са актуални както някои от възстановените след 1989 г. традиционни партии (Демократическа, Радикалдемократическа, Социалдемократическа, Български демократически форум, ВМРО), така и партии с ясна идейна и програмна насоченост - Съюз на демократичните сили, Движение за права и свободи, Съюз на свободните демократи, Либерален съюз и др. И като се вземат предвид ускоряващия се процес на обединение на социалдемократите и на либералите и несъстоялото се самоопределяне на НДСВ, може да се прогнозира, че това ще бъдат основните идейни коридори, по които ще се състезават политическите играчи у нас през близките години.
От създаването си (1906 г.) досега, РДП е участвала активно в провежданите у нас избори. В две Велики и 14 Обикновени народни събрания, до 1949 г. партията е участвала чрез 29 свои представители в решаването на съдбините на България. След 1990 г. РДП е имала 35 свои представители във Великото и последвалите го Обикновени народни събрания. Имали сме и много успешни областни управители, кметове и общински съветници. С изключение на изборите през 2001 г., когато СДС високомерно отхвърли предложението ни за участие в Обединените демократични сили, а при съгласувано коалиционно споразумение, тогавашният председател - Александър Йорданов, отказа да подпише документите ни за регистрация в Централната избирателна комисия.
Отново наближават избори. И вероятно за пръв път в новата история на България ще има толкова много кандидати от различни партии, движения и инициативни комитети, които се определят като изповядващи идеите на центъра и дясната част на политическото пространство. Но това не ни безпокои. Нека всички партии номинират своите достойни кандидати, знаещи и можещи, с определено отношение към решаването на проблемите на местната власт и на своите съграждани. До месец-два и ние ще издигнем своите кандидати за кметове и ще съставим листите за общински съветници.
И тук идва нашето безпокойство. Защото ако всички кандидати за кметове бъдат регистрирани, е ясно кой ще спечели. Но това няма да е демокрацията в България!
По тази причина ние призоваваме всички партии, организации и движения от демократичното пространство да отидем с единни кандидатури за кметове още на първия тур на местните избори. Има много демократични практики за излъчване на най-достойния, най-избираемия измежду многото достойни - най-точната е да се седне на масата за преговори. А ако ни липсва достатъчно компетентност и отговорност - съществуват различни оценъчни системи, позната е и системата на предварителните избори.
Участието ни в местните избори през тази година ще бъде тест за зрялост на ръководствата на политическите партии и много важен показател за успешното ни участие в предстоящите парламентарни избори.

Преди всичко трябва да отбележа, че за разлика от правосъдния министър Антон Станков и от останалите официални лица, които изразиха в медиите “своя шок” от ранния следобед на 6-ти май, аз лично не бях особено изненадан от вестта за петте смъртни присъди, произнесени от съда в Бенгази над българските медицински сестри. Все пак, не е логично да очакваме, че либийците ще се ангажират в петгодишен юридически маратон само за да издадат накрая оправдателни присъди.

Тук фактическото състояние на делото няма никакво значение, както показа и казусът с д-р Здравко Георгиев: той пък беше разследван и държан в предварителен арест цели пет години, за да бъде осъден накрая за ... дребни валутни нарушения?! Колкото до въпроса защо задкулистните организатори на процеса протакаха толкова дълго развръзката, вече става ясно, че те са изчаквали да мине дипломатическото шоу на Кадафи в Брюксел, върху което една съдебна разправа с невинните обвиняеми можеше да хвърли известна сянка. След срещата между Романо Проди и Муамар Кадафи, подчинените на последния се почувстваха с развързани ръце и свършиха своето поръчково правосъдие.
Казаното дотук е очевидно за всеки и не предизвиква особени разногласия сред коментаторите на случая. Три момента в разгърналия се национален дебат по делото в Бенгази обаче, според мен, не бяха изяснени докрай и се нуждаят от допълнително осветление.
На първо място, нека веднъж завинаги да изясним - възможно ли е все пак умишленото заразяване на децата от болницата в Бенгази? По-скоро не. Дори само затова, защото подобен съзнателен саботаж би бил много по-трудно осъществим чисто технически, отколкото заразяването поради немарливост. Пък и добре е да си спомним, че по времето на Чаушеску в съседна Румъния имаше подобен прецедент на заразени от СПИН деца. И в единия и в другия случай основни причини за заразяването явно са били слабата хигиена и липсата на необходимата апаратура и медикаменти. Сигурен съм обаче, че ако в румънските болници тогава работеха български медици, “геният на Карпатите” нямаше да пропусне да ги обвини в умишлено заразяване на румънските деца, както това направи авторът на “Зелената книга” днес (и както постъпи с кремълските лекари-евреи през 1953 г. “бащата на народите”). Всички диктатори си приличат.
Има и нещо друго, за което искам да кажа две думи. За да прикрие поредното си неизпълнимо обещание, правителството на Симеон Сакскобургготски и неговите пропагандни рупори напоследък се опитват да наложат в общественото съзнание тезата, че “истинските виновници” за осъждането на българките са Иван Костов и неговото правителство, които “със своето бездействие навремето допуснали делото да стигне до съд”?! Нищо подобно. Очевидно е, че малка и обрулена България не е имала тогава и най-малката възможност да въздейства върху решението на либийските власти, които - бъдете уверени, внимателно са преценили, че беззащитната ни държавица е най-подходящия обект на тяхната преднамерена и предварително обмислена международна провокация. Истинските виновници (вече без кавички) са покойният Тодор Живков и комунистическият режим у нас преди 10 ноември 1989 г., които по идеологически подбуди обвързаха нашата страна с престъпната клика на полковник Кадафи и превърнаха хиляди български гастарбайтери в Джамахирията в заложници на налудничавата му ксенофобия и в потенциални жертви на параноидната шпиономания на диктатора.
Накрая стигам и до сакраменталния въпрос - какво да се прави? Аз, разбира се, не съм Соломон Паси, но желая да споделя своето скромно мнение по въпроса. Трябва да се отзоват незабавно всички български специалисти от Либия (не само медиците). При създалата се взривоопасна ситуация, това ще бъде най-ефикасната мярка за натиск, която ще помогне на българската държава да запази своето достойнство. Нека не се заблуждаваме - администрацията на Кадафи незабавно сама би прогонила българите, за да подкрепи по този начин абсурдните си обвинения към нашите сънароднички, но не може да си позволи да се лиши от хилядите компетентни, сравнително евтини и непретенциозни специалисти. Ние трябва да се възползваме от това нейно затруднение с максимална изгода за себе си. При това либийските власти не могат да се противопоставят открито на такава една мярка от наша страна, тъй като винаги могат да бъдат контрирани с резонния въпрос - за какво са им тези доказани вредители и убийци, готови на всичко по заповед на ЦРУ и МОСАД. Шах, шах и мат!

Постановление № 154/15. 07. 2003 г. на МС, публикувано в бр. 66 на ДВ на 25. 07. 2003 г., с което е изменена Тарифа № 1 за таксите, събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби и Министерството на правосъдието, е пореден акт на правителството на Република България в услуга единствено на едрия олигархичен капитал и насочен против интересите на обикновените граждани и създаването на средна класа и гражданско общество.

Драстичното увеличаване на съдебните такси в случаите на защита по граждански дела с малък или неоценяем интерес ще доведе в повечето случаи до това, че хората с ниски доходи няма да могат да се обръщат към съда за защита на своите права и законни интереси. Това, разбира се, е добре дошло за силовите и други икономически групировки, които занапред ще могат на спокойствие да прегазват интересите на обикновените граждани. Минималната държавна такса за предявяване на иск бе увеличена от 15 на 100 лв., т. е. близо 7 пъти. По този начин иск с цена до 2 500 лв. вече е неоправдано да бъде предявяван. Ако вземането ти обаче е до този размер, очевидно е че не разполагаш с никакъв друг способ на защита, освен държавния съд - нито можеш да направиш цесия на мутри, нито пък ще си имал възможността да сключиш арбитражна клауза. Прокуратурата също няма да се занимава с тебе, ако става дума за измама или някакво друго престъпление. Тогава какво остава на обикновения човек, освен саморазправата? Това ли е пътят ни към Европа?
Няколкократното увеличаване на таксите по вписванията в търговския регистър ще блокира стопанската инициатива в сферата на дребния и средния бизнес, за които разноските по изпълнението на формалните изисквания по дейността им ще изядат значителна част от първоначалния капитал и от евентуалната печалба. Разбира се, това увеличение на таксите не е голям проблем за лицата със съмнителен произход на капитала.
Странна е и логиката за насърчаване на бизнеса на правителството, при която таксите по търговски дела са в по-висок размер (например минималната такса по граждански дела е 100 лв., а по търговски – 300). Въобще, от цялото постановление блика идеята, че съдебната система следва да се издържа за сметка на търговците. Подобна преразпределителна идея в никакъв случай не може да се нарече либерална.
Отново в услуга преди всичко на силовите групировки е на пръв поглед странното двойно намаление на държавната такса за издаване на изпълнителни листи по извънсъдебни изпълнителни основания. Добре известно е от практиката, че с подобни инструменти си служат най-вече мафиотските структури, и то предимно в областта на селското стопанство.
Що се отнася пък до рязкото увеличение на държавните такси по жалби срещу административни актове и по частни жалби, то израз на откровен цинизъм е чрез икономически лостове да се пречи на защитата на гражданите срещу грешки на администрацията и самата съдебна система. Държавната такса от 300 лв. за жалби срещу данъчни актове за физически лица и от 1 000 лв. за юридически лица ще доведе от една страна до безкрайно много произволни облагателни актове от страна на данъчната администрация за сравнително малки суми, а от друга - ще доведе бързо данъчните ревизори до идеята, че е по-добре да спестят няколко хиляди десетки лева от данъчното задължение на данъкоплатеца, само и само последният да не може да го обжалва по съдебен ред. Цивилизованата държава е длъжна да даде на гражданите си възможност да атакуват нейните актове, когато засягат техните права и законни интереси.
Държавата не може да бяга от отговорността си за изграждане и защита на гражданското общество чрез изкуствено намаляване на работата на съдилищата с цел подобряване на статистическата отчетност и недопускането на разглеждането на дела с малък интерес, по които е невъзможно даването и получаването на подкупи. За съжаление при това управление е устойчива тенденцията на лишаване от възможността за оптимална съдебна защита на лицата с по-малък икономически потенциал. Ограничаването на възможността за касационно обжалване под определени размери на обжалваемия интерес по някакъв странен начин съвпадна с блуждаещите в обществото слухове за минималния размер на подкупите, вземани от съдиите във ВКС. След последната реформа на ГПК вече не останаха дела, по които няма икономически интерес от вземането на подкупи. Постановление № 154 е стъпка в същата насока - да се разтовари съдебната система от дела, по които не могат да се вземат подкупи.
Правосъдието не може да се разглежда и като търговско предприятие за постигане на фискални цели. Абсолютно безобразие е да се използува монополното положение на съда, за да се взема такса от 1 лев на страница за незаверено фотокопие от документ, когато пазарната цена варира между 4 и 20 стотинки.
Съдебната реформа следва да се проведе преди всичко чрез промяна на конституцията и повишаване на отговорността на съдебните магистрати, включително за действията им, извършени в кръга на служебните им задължения, а не чрез превръщането на правосъдието в недостъпен лукс, позволен само на малцина избрани. За съжаление няма никаква индикация, че управляващите са способни на това.

В четиринадесетата година на новото време България отново е на ръба на оцеляването, поради три основни причини:

• икономически проблеми - липса на база;
• политически проблеми - институционална анемия;
• психологически проблеми - липса на национален идеал.

• транспорт - Български морски флот, Българско речно плаване, Български държавни железници, автотранспорт, общински транспорт, Централно пътно управление;
• комуникации - Българска телекомуникационна компания и Български пощи.
• енергоносители - Национална електрическа компания и Нефтохим.

• Вътрешен пазар -
  - с ограничено лимитирани потребители;
  - с двойни стандарти за обществени поръчки;
  - с монополни структури за всяка ниша;
  - с избирателно обмитяване.
• Външен пазар -
  - хаотично поставен, с липса на квоти поради липса на членство в Европейския съюз;
  - неконкурентноспособност на наши стоки и изделия, поради висока себестойност и недостатъчно добро качество;
  - липса на държавни протекции.

• Радвай се на успехите на другите!
• Вярвай в себе си. Усъвършенствай се!
• Подкрепяй всяка добра идея, независимо чия е!
• Мисли за реално постижимото!
• Овладей изкуството на компромиса!
• Балансирай в себе си дявола и Бога!
• Отвори очи за света и го пусни в душата си, за да те допусне и той в себе си!
• Не прави никому онова, което не би искал на теб никой да стори!
• Възстанови ценностната си система! Оправдай доверието на другите! Изпълни дълга си! Разгадай мисията си!
• Прецизирай избора си! Базирай го на ценности и критерии, които ти самия зачиташ!
• Обичай дома, града, страната си! Искай и работи, без да жалиш сили. Направи света по-добро място за обитаване! Не забравяй род и родина!

• ти си нашия симпатизант, на когото всички ние симпатизираме;
• ти си нашия съратник.

След близо едногодишна одисея, през която целият политически елит на България участваше по различен начин в продажбата на “Булгартабак”, сделката очаквано и скандално се провали. Вместо внимателни и компетентни преговори се разигра типичен ориенталски спектакъл, в който всички търсеха политически дивиденти и загърбиха националните интереси.

Има няколко факта, които трябваше да бъдат ясни на всички, които се занимаваха с проблема:

*      тютюнопроизводството и тютюневата промишленост са от голямо значение за българската икономика и всяко политизиране на сделката носи само вреди на страната;
*      “Булгартабак” в момента не е това, което беше преди 10-15 години; рязкото свиване на пазара на тютюн и цигари както по обективни, така и по чисто субективни причини значително обезцениха някогашния гигант;
*      от десетина години “Булгартабак” изпълнява социални, а не икономически функции; той непрекъснато се източва от ръководители, партии и синдикати;
*      “Булгартабак” стана арена на огромни далавери: дистрибуцията на цигари, фабриките в Русия, многобройни провалени сделки с цигари и тютюн, поради исканите огромни комисионни и т. н.;
*      опита да се продаде всичко в пакет, т. е. 2-3 добри предприятия и 20 на границата на фалита е неудачен и намалява цената на компанията;
*      не може да просперира фирма, която се управлява от некомпетентни хора - от десетина години директори и членове на бордове стават не специалисти, а партийни функционери.

Провалът на продажбата на “Булгартабак” беше с предизвестен край. Вина имат както купувача, който прояви твърдоглавие, така и правителството, което на финала постави някои неизпълними условия, наложени от ДПС.

“Булгартабак” безспорно трябва да се продаде и то бързо, преди окончателно да фалира. Това трябва да стане компетентно, без намесата на партийни интереси и най-важното прозрачно, по отношение на това - кой е купувача и какво ще прави след евентуалната реализация на сделката. Което обаче едва ли е възможно до края на тази година.

Един български политик се опита да монополизира дясното политическо пространство и жестоко сгреши. Първо, защото отвори огромни свободни пространства в дясно, а е известно, че в политиката вакуум няма и второ, че така разпръсна дясно мислещите хора в България, че скоро не се вижда перспектива те да работят заедно в името на България.

Днес десницата е разединена много повече, отколкото някой в България може да си помисли. По много причини: идеологически, политически, исторически, личностни и т. н. Днес за принадлежност към дясното пространство претендират много партии - кои с право, кои - без право. Така или иначе, те съществуват - по-големи и по-малки, либерални, християндемократически и консервативни. Всички те търсят място под слънцето и се надяват, че могат да бъдат полезни на България. Но са разединени, слаби, без възможности за медийна изява, заради автоцензурата или по-вярно цензурата, наложена от хората с пари - в политиката и извън политиката.
Идват местни избори и всеки политик мисли какъв да бъде подходът към тези избори сега, когато българинът е отвратен от политическата класа, особено от партиите, представени в Народното събрание. Това вероятно е бил поводът, който накара Християн-демократичния съюз и Фондация “Ханс Зайдел” да организират на 14 и 15 февруари 2003 г. консултативна среща на партиите от дясното политическо пространство. На тази консултативна среща се отзоваха съвсем добронамерено девет политически партии, а именно: Християн-социален съюз, Български демократичен форум, Български демократичен съюз “Радикали”, Българска евродесница, ВМРО, Гражданска партия за България, Консервативна партия (КеП), Радикал-демократическа партия в България (РДП) и Съюз на репресираните от комунистическия режим. От поканените не се явиха и не взеха участие Съюз на демократичните сили (СДС), Съюз на свободните демократи (ССД) и Национално движение Симеон Втори (НДСВ).
Не знам какви са били критериите за покана. И не искам да питам. По-важно е какво се случи и какви са изводите от това.
Може би най-важният факт е, че представителите на девет партии седнаха на една маса и в продължение на два дни търсеха общи позиции. И като че ли с това добрата новина свърши. Защото през втория ден се намери един председател на партия, който беше решил, че е велик, единствен, лидер и развали всичко. Обявената с апломб “Нова десница” след опита на Евгений Бакърджиев да я оглави и да я институционализира, без да е упълномощен, просто не съществува. Напротив, още на другия ден чухме реакцията на Красимир Каракачанов и на Богомил Бонев. Такава е позицията и на всяка друга, уважаваща себе си партия. Такава е и позицията на РДП.
Но не е толкова важно какво се случи в Банкя. По-важното е какви са изводите и какви са възможностите за обединение в дясното пространство. Безспорно отговорът на тези въпроси е сложен и не е еднозначен. Нямам претенциите, че аз ще мога да формулирам всички от тях, но ще се радвам ако тук изложеното стане повод за дискусия - какво да се направи за единодействие на дясноцентристките и центристки партии. За да изпълним историческата си роля и да не допуснем връщането на ретроградните кадри на наследниците на БКП във властта. Независимо дали това става чрез НДСВ или чрез БСП, или пък чрез други популистки политически формации.
В общи линии основните принципи, около които може да се постигне единодействие на дясноцентристките и центристки партии са:

• равнопоставеност;
• толерантност и добронамереност;
• взаимни компромиси;
• взаимно уважение;
• отказ от вождистки амбиции;
• търсене на обединяващите виждания и преодоляване на различията;
• отказ от арогантното държание, от атаките срещу други партии, от излишното самочувствие, от деленето на малки, големи, важни и водещи партии, гръбнаци и всякакви други вредни за обединението действия и изявления.

• Защо беше допусната разрухата на СДС и каква беше целта?
• Защо СДС не променя погрешната си коалиционна политика?
• Кога ще бъдат реабилитирани необосновано изключените, отстранените, обидените и пренебрегнатите естествени лидери в дясното пространство?
• Кога някои лидери ще спрат да отправят обвинения към други партии и лидери?
• Кога ще стане ясно как така комунистически функционери са добре дошли в партии, които твърдят, че са дясноцентристки?
• Докога ще бъде враждебно отношението към ДПС - партия, която се наложи в българския политически живот?
• Дясноцентристка партия ли е НДСВ, в която надмощие имат партийни секретари и деца на комунистическата номенклатура?
• Как политици като Емил Кошлуков и Тошо Пейков съжителстват с хора като Огнян Герджиков, Георги Петканов, Николай Василев, Милен Велчев и други обременени с комунистическо възпитание и мислене хора?
• Кой печели от елиминирането на независими, но със собствено мнение доказали се политици, които бяха елиминирани от политиката и беше направен опит да бъдат дискредитирани, а даже и омаскарени?
• Кого трябва да подкрепят дясноцентристките и центристки партии? Едрата финансова олигархия или дребния и среден бизнес, след като световната практика доказва, че дребния и среден бизнес създава средната класа и е носител на прогреса в успелите страни в света?
• Може ли партия да бъде идентифицирана с нейния лидер и какво ще стане с тази партия ако си смени лидера?
• СДС ще разбере ли, че няма да успее ако за коалиционни партньори си търси само слуги и васали? Същото се отнася и за други лидери с подобни мераци.
• Ще осъзнаят ли дясноцентристките и центристки партии своята отговорност пред българския народ и България и ще намерят ли сили да стъпят здраво на земята и да направят всичко възможно да работят за подобряване на живота на българите, а не за собственото си благополучие?
• Ще разберат ли някои хора, че в дясното политическо пространство няма само християндемократи, а има и либерали, и консерватори, и клерикални, и правозащитни и други партии и организации?

От доста време в България се води безплодна дискусия. Справедливо ли си плащаме разходите за топлофикация? Спорът се разгаря, идеи никакви. Спорът го има, но е неравностоен. Павел Кърлев и група граждани срещу бездушни чиновници и некомпетентни законодатели. Явно неравностоен и без очаквани положителни резултати.
Корените на спора са далеч назад във времето. Идеолозите на социализма ни вкараха в капана на "социалистическото общежитие", където всеки ще работи "според възможностите си", а всеки ще получава "според потребностите си". И ни построиха едни панелки, в които съжителствуваме по 50-100 семейства, а парното ни се отчита по един топломер. От там тръгна всичко и сега никой не може да се оправи. Не че няма Закон за енергетиката. Не че няма желание да се реши проблема. Няма идеи. Няма и опит да се излезе от омагьосания кръг.

За да не излезе, че съм голословен критикар, ще се опитам да докажа колко погрешен е подходът за решаване на проблема с топлофикацията.
Позволявам си да твърдя, че дори при сега действуващите закони няма правно основание всеки от нас поотделно да има договор, с което и да е топлофикационно дружество. Ние просто нямаме допирни точки (с изключение на водомера за топла вода). Съгласно действуващия Закон за измерванията, за да се осъществи търговска сделка, в която продуктът се предлага в количество, което трябва да се измери (както в случая с топлоенергията), е необходимо партньорите в сделката да имат възможност чрез средство за измерване да докажат, че продуктът е доставен в количество, което е измерено чрез същото това средство за измерване. В масовия случай в България, обаче, няма такава възможност количеството топлина за всеки "клиент" да се отчете чрез средството за измерване (в случая топломер). От тук излиза, че индивидуалният потребител на топлоенергия не може да бъде клиент на "Топлофикация". По никакъв начин!
Не е вярно и другото - че всички живеещи в един блок сме "съдружници". Просто не е вярно. Аз твърдя, че нямам никакви допирни точки по отношение на топлофикацията с моите съседи на етажа. Не приемам аргумента, че има топлообмен между апартаментите. За да има топлообмен, трябва да има температурна разлика. А тя в случая клони към нула. Те са на други вертикални топлопроводи, с които аз нямам нищо общо. А и те с мен. Това значи, че ако на всяко вертикално разклонение се постави топломер, проблемите между съседите ще намалеят многократно. Това е проблем, който лесно може да се реши при подмяна на абонатните станции. В моя случай вместо 64 "съдружници", аз ще имам само 16. И по-лесно мога да се разбера с тях, отколкото със всички в блока.
Друг е въпросът, че никой няма право да ми удържа 10% от топлинната енергия след като притежавам 1,58 % от общата площ в жилищния блок. Така пише в нотариалния ми акт. Другото е или беззаконие или неточно формулиране.
За какъв "пълен отопляем обем по проект" говорим, когато в коридора и в тоалетната по проект (а у нас и в кухнята) няма монтирани радиатори? Ами терасата? И за нея ли трябва да плащам?
Следващият момент е, че някой е решил, че може да разпореди на непознати и нежелани от мен хора, без разрешение от прокуратурата да ми разглеждат апартамента когато пожелаят. На какво основание? Защо депутати си позволиха да нарушат Конституцията и да нарушат правата ми? Става дума за фирмите за топлинно счетоводство. Нямам никакъв упрек към тях. Те не са виновни. Но защо Законът за енергетиката ме задължава да си поставям някакви индикатори, на които не вярвам и няма как да докажа, че не ме лъжат. Топлинните разпределители не са средство за измерване и не могат да се използват при търговски плащания според същия този Закон за измерванията. Те не отговарят на изискването за средство за измерване, т.е. нямат метрологични характеристики, не са от одобрен тип, не са минали първоначална проверка и не подлежат на последваща проверка. Защото нямат клас на точност и никой няма основание да им вярва. Защото е морално остаряло средство и не би трябвало да се използува.
Изводът е, че топлинни разпределители могат да бъдат използвани само по желание на ползващите един топломер за приблизително разпределение на консумираната топлоенергия. Но не могат да бъдат задължителни.
Какви са тези фирми за топлинно счетоводство и какво отношение имам с тях? Посредници? Между кого и кого? Ако са истински посредници, нека да сключат договор с "Топлофикация", а ние да сключим договор с тях. Те да имат достъп до топломера и да плащат. Те да си търсят парите от онези, които не плащат навреме. Но при условие, че това става след преговори, а не с ултимативни клаузи, каквито са договорите на всички монополисти в България. Другото е пар ексаланс комунизъм в действие. Даже в изроден вид.
Друг е въпросът, че по света, включително в Санкт Георген в Германия се произвеждат индивидуални средства за измерване на топлина, които с радиовръзка изпращат данните за консумираната топлинна енергия директно на производителя. И струват колкото прословутите "разпределители". И няма посредници. Няма конфликти. Няма далавера.
Сега няколко логични твърдения, които могат да се докажат:
Пълният отопляем обем по проект на почти всички клиенти на "Топлофикация" е завишен. Друг е въпросът, че ако става дума за инсталирана мощност, то трябва да става дума за мощност на радиаторите.
Процентът за сградна инсталация във всички сгради е различен, но в никакъв случай не е между 10 и 30 %.
Няма никакъв смисъл от цена до 250 квтч и цена над 250 квтч. "Икономията" за всяко домакинство за София е точно 0,9725 лв. на месец.
Няма смисъл цената за подгряване на вода да е с различна, но много близка с цената за отопление. "Икономията" за двама потребители за един месец е 0,19 лв.
Въпросът за топлата вода е по-сложен:

• има норматив за разход в кубически метри за едно денонощие;
• топлоенергията за подгряване на вода се взема като някаква неизвестна част от топлоенергията, отчетена от топломера в киловатчаса (смешно е, че се отчита до четвъртия знак след десетичната запетая);
• потребителите имат водомер за топла вода (на места и по два), който не представлява интерес за монополиста (не е ясно и чия собственост трябва да бъде);
• на никого не е ясно до каква температура се подгрява водата, тъй като почти няма потребител, който да познава общите правила, а и няма възможност за контрол.
  Не може да се използва софтуер, свързан с измервания, за търговски разплащания ако той не е валидиран.

Възприетият подход може да бъде използуван единствено, ако се разглежда като метрологична система "топломер - индивидуални разпределители - софтуер", за която се разработи методика за проверка в съответствие със Закона за измерванията и наредбите към него. В системата би трябвало да се включи дори водомерът за топла вода и термометри.
От всичко изложено дотук се вижда, че цялостният подход е тотално сбъркан. Вижда се, че "социалният подход" е безсмислен. По-смислено е ако се премахне необоснованото толериране на 18% от българските граждани, които заради привилегията, че са топлофицирани, получават дотации от държавата.
Изходът от тази ситуация е само един. Да се спре приемането на нов Закон за енергетиката. Да се разработи изцяло нова, опростена, но справедлива концепция за плащането на топлоенергия, съобразена с действащото българско законодателство, която след обществена дискусия да бъде приета и ползвана за дълъг период от време безконфликтно и взаимно изгодно.

Не е добре да се започва с цитат, но се изкушавам да наруша правилото, защото текстът звучи толкова съвременно, че ми е трудно да повярвам, че е писан преди осемдесет години. Авторът е Гео Милев, а статията - Българският народ днес - е публикувана в сп. ”Везни”, 3, 1921, №3: “Днес - като резултат на една непрестанно кресчендирана социална злина – българският народ е подложен на най-голямо изпитание, скован е в най-голямо омаломощаване. Днес българският народ стои сякаш пред неумолимата паст на своето духовно обезличаване и самозаличаване. Днес творческият импулс на българския дух е спаднал до мъртвата нула на духовния термометър.” И ако тези думи са били в сила за България след две национални катастрофи, още по-актуални са днес, когато в началото на третото хилядолетие българското общество се люшка между Изтока и Запада; между балканската си душа и европейското си лице; между съхраняването на националната идентичност и приобщаването към космополитния дух на света.

Когато говорим за физическото и духовно оцеляване на българската нация, която е част от размирните Балкани и е кръстопът между Европа и Азия, не трябва да забравяме, че става дума за една малка държава и малък народ. Проблемът за “малкия народ” е занимавал български историци и политици от периода между двете световни войни. Не случайно. Не е нужно обяснение защо при една световна криза страдат най-много “малките народи” (освен ако не са привилегировани нации от типа на Швейцария). Де да беше и българската нация в тази категория. Сигурно щяхме да сме привилегировани, ако бяхме случили на поробител или на освободител или поне на държавници. Да, ама не.
Поради това днес с още по-голяма сила, отколкото в навечерието на Втората световна война, стои въпросът за положението на малкия народ. Особено когато малкият народ е длъжен да заеме позиция по отношение на международен проблем, какъвто е случаят с Ирак. Казвам, че малкият народ е длъжен, защото не му е позволено да бъде неутрален. Просто няма как да бъдеш независим, когато си част от Европа и света, но не си в състояние да определяш нито европейската, нито световната политика. Няма как да бъдеш неутрален, когато се бориш за признание от европейски и евроатлантически структури, а корените ти са балкански. И в последния факт няма нищо лошо.
Лошото произлиза от прекомерното отдръпване от корените. То е причина за несигурността и “люшкането”. Отдалечаването от самобитността ни лишава от възможността по-лесно да се интегрираме сред другите европейски нации. Националните ни ценности не са в противоречие с общите европейски ценности. Напротив. Колкото повече ги развиваме, толкова по-полезни бихме били в голямото европейско семейство, на което предстои да хармонизира националните ценности на своите членове. Колкото по-дълбоко преживяваме своята национална характерология, толкова по-голям интерес ще предизвикаме в балканските си и европейски партньори. Разбира се, изключвам бруталния национализъм във всичките му форми. Не е нужно натрапчиво да афишираме своята специфика. Това няма да ни направи по-симпатични. В същото време можем да бъдем колоритни и различни без да пречим никому. Обезличаването не е донесло дивиденти на нито един “малък народ”.
Малкият народ не разполага с потенциал за големи цели, надхвърлящи пределите на неговата държава. Затова не е и необходимо да си поставя непосилни задачи. Двадесети век бе белязан от националната идея, от развитието на националните държави. В двадесет и първи век мислим, надхвърляйки рамките на отделната нация и държава. Информационното общество налага нов ценностен модел. Този факт, обаче не пречи “малкият народ”, какъвто е българският, да развива своето национално самосъзнание. Имам предвид развитие на всички компоненти на националното самосъзнание: език, история, религия, морал, култура, изкуство. Това би утвърдило духовното единство на нацията, а само една духовно осъзната и единна нация е способна да изгради ценностната система на гражданското общество и да поеме предизвикателствата на глобализма.
Има ли българската нация потенциал да превърне националния си дух в съзидателна сила?